41.Goodbye!
41.
Събудих се, а в стаята беше тъмно. Погледнах настрани и опипах шкафчето докато достигна лампата, за да я включа. След това станах и включих осветлението. Елинор я нямаше явно ме беше оставила докато спя.
Защо имах чувството, че като се събудя Хари ще бъде до мен? Дали е тук? Оправих косата си и реших да сляза долу.
Беше доста тихо явно всички си бяха легнали. По стъпалата се зачудих дали ще бъде долу и дали ще ми се развика или ще мълчи като ме види. Със сигурност няма да ме прегърне с неговите големи и топли ръце и да ми каже, че всичко е наред, защото нищо не беше наред.
Вдигнах глава и влязох в хола. Там беше само Хари, който лежеше на дивана, поставил крака на масата и гледаше телевизия. Беше така съсредоточен, че не мърдаше. Дрехите му бяха изпоцапани с кръв, което ме накара да стисна очи. Той дори не се е преоблякъл, защото знае, че аз ще съм в стаята му. Толкова ме ненавижда, че е останал с мръсните си дрехи.
Доближих се до него, за да му се извиня. Беше прострелян заради мен. Куршумът беше за мен, а не за него.
-Хари.-гласът ми веднага се пречупи.
-Искам да съм сам!-каза той без да ме поглежда.
-Хари, извинявай!...Много съжалявам!-казах му.-Всичко е по моя вина...
-Казах, че искам да съм САМ!-последната дума я изкрещя.
-Хари...защо се държиш така сурово...защо не ме изслушаш?-събрах смелост и го попитах докато цялото ми тяло трепереше. Той се изправи и дойде при мен.
-Излез...веднага!-извика той, а аз се отдръпнах назад с крачка. Шокирах се от силния му тон. Никога не е крещял толкова силно...поне на мен.
-Хари, аз..
-Не ме ли чу? Махай се или аз ще го направя!-кимнах и се обърнах.
Тръгнах нагоре по стълбите отново със сълзи в очите. Думите му от няколко дни постоянно ме нараняваха, не че не си ги заслужавах.
Влязох в стаята и отворих гардероба, прибрах дрехите ми в сака, който извадих и се облякох. В другия ми сак прибрах учебници и всички неща за училище и бях готова.
Осъзнах, че трябва да напусна къщата. Имах малка, много малка надежда, че той не ме мрази, но преди малко и тя се изпари.
Потърсих телефона си, но така и не го намерих. Къде ли съм го оставила? Впрочем той не е мой, трябва да му го върна. Или да му купя нов.
Слязох по стълбите и отидох направо към входната врата. Звуци се чуваха в дневната от телевизора където беше Хари. Очите ми веднага се замъглиха от напиращите сълзи.
-Чао!-прошепнах и напуснах къщата.
Студеният въздух веднага се сблъска с тялото ми и се загърнах. Кой би помислил, че ще напусна къщата плачейки, че ще напусна. Ако някой ми беше казал в началото, че ще се влюбя в Хари нямаше изобщо да му повярвам.
Усмихнах се леко. Дори да знаех как ще свърши всичко бих искала отново да преживея всичко това с Хари. Не съжалявам за нищо. Явно е трябвало да се случи, трябвало е да се влюбя в него, за да направя разлика между приятелска обич и това наистина да си влюбен в някого.
Хванах дръжката на куфара и излязох от външната врата на къщата, която ще ми липсва както и хората в нея.
Вървях до главната улица.
Изобщо не се страхувах, най-много отново някой да ме отвлече.
Днес нямах никакъв късмет и ето сега няма таксита, ако имах телефон щях да се обадя, но уви нямам. Започна да ми става много студено и аз започнах да обикалям около саковете.
Сигурно вече половин час обикалях и ми беше адски студено.
-Хайде, хайде!- започнах да тракам със зъби.-...Такси...такси!-извиках щом видях, че наближава.
Колата спря и аз нахлух в топлата кола веднага.
-Добър вечер! И много Ви благодаря, че се появихте...спасихте ме от замръзване.-казах.
-И на Вас! Но не звъннахте ли вие? Изпратиха ме тук.
-Явно таксито не е за мен тъй като нямам телефон.-натъжих се. Ами сега?
-Сигурно има някаква грешка тогава...нищо. Къде да карам?-попита ме шофьора, който имаше татуси по врата, което веднага ми напомни за Хари. На Хари татусите бяха не малко, но наистина му отиваха. Много харесвах кораба на левия му бицепс освен, че му стоеше повече от добре, при стягане на мускула си корабът сякаш се движеше. Ръцете му както и цялото му тяло бяха стегнати, а когато ръцете му ме докоснеха...
-Госпожице?-човекът с татуси ме изкара от мислите ми.
-Извинете ме...ъъ..улица Хамилтън 149.-почервенях. Леле, отново се забравих.
Пътуването до вкъщи мина отново в мислене за Хари. Опитвах се да се заслушам в песните от радиото, но уви той не напускаше местенцето, което беше заел в мозъка ми и без да се усетя се усмихвах неволно...
Алармата на часовника върху нощното ми шкафче ме събуди. Измих си лицето и зъбите и се приготвих за училище. Чувствах се адски странно, че съм си тук. Къщата ми беше празна и много тиха. В къщата на Хари беше много по-шумно, а и Хари беше там. Впрочем всичко ми опираше до него. Дори и за миг не спирах да мисля за него.Въздъхнах.
Дали беше добре? Как беше спал с ранената си ръка? Дали го боли? Надявам се всичко да е наред и той да е добре.
-Дано да си добре, Хари.
Когато погледнах часовника хукнах като попарена към входната врата. Взех си такси до училище, защото навън валеше сняг. Преди и той ме радваше, но сега не, не и като знам, че Хари пострада заради мен и ме мрази.
Опитах се да зарадвам Питър и изгубих Хари, а после и Питър. Всичко е по моя вина, само моя. Мразя се.
Влязох във фоайето и се качих по стълбите към кабинета.
Питър отново не беше тук, което ме накара да се мразя повече. Само съсипвах нещата.
Поговорих си със Сафина за Джаред. Тя ми разказа, че вчера са ходили на разходка и са се държали за ръце и че е много щастлива. Радвах се, че поне той е наред тъй като и той пострада заради мен. Чувствам се ужасно, че съсипвам живота на хората. Никога не съм си помисляла да го правя, но ето, че го правех...
Здравейте! :) Надявам се 41-ва глава да ви е харесала ;)
Флора напусна Хари :/ Според вас какво ще се случи, какво ще направи той след като разбере? :)