Демонична Луна (18+)

ЗНАМ, ЗНАМ АЗ СЪМ БОГ! АЗ СЪМ НАЙ-НЕВЕРОЯТНИЯТ ЧОВЕК БРОДЕЛ ПО ТАЗИ ЗЕМЯ. ДА, И АЗ ВИ ОБИЧАМ МНОГО МНОГО МНОГО МНОГО МНОГОООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО!

НАДЯВАМ СЕ ТАЗИ СЛАДНИКАВА ГЛАВА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, А ТО ЩЕ Е ТАКА ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ КАКТО ДНЕС МИ СЕ ПРИЯДЕ ДЮНЕР И СИ НАПРАВИХ. ИЗВОДЪТ ОТ ВСИЧКО ТОВА - КОГАТО ИСКАШ НЕЩО ПРАВИШ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО, ЗА ДА ГО ПОЛУЧИШ, ДОРИ И ТОВА ДА ЗНАЧИ Д ГО БРАНИШ С ЦЕНАТА НА ЖИВОТА СИ ОТ КУЧЕТО СИ. 

*Ерос*

Да бъда отново с нея беше като сбъднат сън. Топлото ѝ тяло беше притиснато в моето и спеше спокойно, а аз се взирах в нея не смеейки да затворя очи от страх, че тя може да изчезне и просто я прегръщах. След цялото това време отново бяхме заедно и смеех да кажа, че вече наистина бяхме заедно. Не се заяждахме, не се държахме за вратовете и най-накрая си бяхме казали всичко. Обичах я. И тя ме обичаше и носеше детето ми и това ми стигаше, за да ме крепи векове наред. Сега след като най-накрая си я бях върнал не можех и да си представя дори и секунда от новият ми живот без нея. Без тях. Галех корема ѝ, описвайки нежни кръгове и си дадох обещание, за което бях готов да сторя страшни неща. Никога нямаше да дам дори и косъм да падне от главите им. Щях да бъда мъжът и бащата, които заслужаваха. Вече бях друг човек. Бях се преродил и то с причина. И тя беше да бъда неотлъчно до тях и да не ги лишавам от нищо. Да бъда бащата, който аз така и не бях имал и да бъда мъжът, който Лилит така и не бе имала.

Не зная какво се бе случило след смъртта ми, но Лилит не бе същата. Това се виждаше от километри. Сега беше кралица на Подземният свят. От Дев бях разбрал, че дори е отишла толкова далеч че да завземе Еден и няма да лъжа бях леко уплашен, когато видях цялата тази тъмнина която я заобикаляше. Можех просто да се надявам да излекувам раната, която бях оставил след смъртта си. Знаех, че бе извършила доста неща, но вярвах че всеки заслужаваше изкупление. Аз бях получил своето в нейно лице и щом аз можех – то всеки заслужаваше втори шанс. Това бе нашият втори шанс.

Размърда се леко до мен, клепките ѝ се повдигнаха и чифт сиви очи се взряха в мен. Усмихнах, когато видях ъгълчетата на устните ѝ да се повдигат.

- Ти си тук.

- Къде иначе да бъда, любов моя? – докоснах с устни челото ѝ и тя се сгуши в мен. Внезапна топлина се разля в мен и аз прокарах длан по тялото ѝ.

- Какво ще правим сега? - гласът ѝ бе едва доловим шепот и постави длан на гърдите ми, взирайки се в очите ми. 

- Няма значение стига да сме заедно.

- Върна ли си позицията?

Изхъмках в отговор и тя въздъхна, облягайки глава на рамото ми. Отпуснах се по гръб, а тя все така лежеше на една страна. Всъщност въпросът ѝ беше много добър. Бих дал всичко тя да се върнеше на Земята с мен, но думите на Дев все още кънтяха в главата ми. Вече нищо не я задържаше там и с право. Вече беше и кралица и тук разчитаха на нея. Ако кажеше щях да остана. Бих се отказал от всичко, за да бъда с нея дори и това да значеше да остана тук завинаги.

- Дев каза, че вече нищо не те задържа на Земята.

- Това беше преди.

- Преди?

- Преди да се върнеш. Не можех да остана там без теб. Само ти...само ти можеше да ме укротяваш. Само с теб се чувствах, чувствам себе си. Мислех си, че тук ще се чувствам по-добре, но уви не бе така. Не минаваше и секунда без да мисля за теб. Но поне успявах да изкарам гневът си. Отричах до последно. Когато се събудих си мислех, че нищо от това не се е случило и се върнах в Прайда. Мислех си, че си там, дори очаквах че ще те заваря в къщата ти, че все ще изникнеш от всякъде...но всяка частица надежда изчезна в мига, в който прочетох писмото. Беше го усещал, но въпреки това го направи. Защо? Знаеше, че съм безсмъртна и въпреки това го направи. Защо?

- Съжалявам. – прошепнах. Наистина съжалявах, че е трябвало да мине през всичко това. Съжалявах за всичко друго, но не и за това че жертвах себе си за нея. Бих го направил още милион пъти. – Съжалявам за всичко друго, но не и за това че поех стрелата вместо теб. Винаги ще избирам теб пред себе си, Лилит. Ти си всичко, което имам. Ти си единствената жена, която съм обичал след майка ми и ще продължавам да те обичам докато този свят съществува. В онзи момент просто действах. Видях стрелата да лети към теб и се втурнах, защото това би направил един мъж, който обича истински. Без значение дали жена му е смъртна или не. Бих го направил още милион пъти без да се замислям.

Очите ѝ отново плувнаха в кървави сълзи и аз погалих лицето ѝ.

- Не искам да плачеш. Между нас вече има предостатъчно сълзи.

- Не мога. – поклати глава. – Сгреших за теб...не си като останалите.

- Какво имаш предвид, любима?

- Ти си добър. Не си като останалите, не си като него...

- Аз никога няма да бъда като него, Лилит. Никога няма да те имам за даденост. Ние сме едно. Едно цяло.

- Обичам те. – една сълза се търкулна по бузата ѝ, оставяйки следа след себе си.

- И аз те обичам, любима. Обичам те до лудост! – поех долната ѝ устна между моите и я целунах жадно. От очите все още се стичаха още сълзи и продължаваха да се стичат докато не ги спрях с дъхът си. Отпусна се по гръб, а аз се извъртях и се притиснах към нея. Сетне потънах вътре в горещината ѝ, изпълвайки я с любовта си ѝ и се преклоних за пореден път.

...

Отпуснахме се по гръб и двамата задъхани и тя отново се сгуши в мен, а на лицето ми изгря хлапашка усмивка.

- Харесва ми да знам, че нищо не се е променило. – промърмори дрезгаво и аз се обърнах към нея с въпросителен поглед. – Все още хем ме засищащ, хем ме караш да огладнявам все повече и повече.

- Това е част от пакета, любима. – казах с мазна усмивка.

- Пакет ли?

- Ами да. Еросинатор 2000, спешъл лимитед едишън за нейно Величество, Лилит.

От гърдите ѝ пропълзя най-прекрасният звук на света и се нахилих още повече.

- Направи го пак. – изрекох и цялата шеговитост изчезна. Взря се в мен питащо и смехът ѝ замря. – Засмей се. Искам да чуя смехът ти отново. – казах напълно сериозно. Смехът ѝ бе уникален. Истината бе, че я бях чувал да се смее доста пъти, но никога като сега. Смехът ѝ бе искрен, щастлив и ми идеше да се забия в гърдите, че аз го бях породил.

- По-чалнат си от обикновено.

Този път аз бях този, който се разсмя.

- Ами, в това ми е чарът, бебчо. – обвих ръце около кръста ѝ и я накарах да се отпусне по гръб.

- Дали?

- Ами, да. – ухилих се. – Аз съм луд, ти пък си побъркана. Заедно правим перфектната двойка. – зарових лице в шията ѝ и целунах белега, а тя потрепна. Смехът ѝ отново проехтя из огромната спалня и аз се усмихнах. Надигнах се и се взрях в очите ѝ, които за първи път виждах да блещукат от щастие. Мамка му, беше толкова красива! Щастието ѝ отиваше и то адски много.

- Какво? – засмя се.

- Красива си. – казах, усмихвайки се.

- Ерос Блекблъд, кой би предложил, че ще излезете такъв романтик?

- За вас съм склонен на всичко, Лилит Блекблъд. – потопих се за още една целувка и тя ни преобърна, така че сега аз да бъда този по гръб. Усмихнах се на целувката и затегнах хватката си около нея, а тя простена.

...

- Така и не решихме какво ще правим? – обърнах се към нея, нарушавайки тишината спуснала се над нас след поредният рунд. Не знаех, че бе задрямала или поне се опитваше да го направи докато не отвори очи и се прозя.

- Не можем да отгледаме детето ни тук. Обещах го и на Абадон. Нека поне едно от децата ми да има нормално детство и живот. Искам то да се радва на нормални неща като разходки в парка, бърза храна, играчки и всички други хорски глупости.

- Това значи ли, че? - гласът ми се изпълни с обнадеждение. Kазаното то нея звучеше толкова хубаво и честно казано вече дори си ни представях. Представях си как с нея имахме цял футболен отбор малки малчугани, които учим да ходят, скачат по леглото ни сутрин и след това закусваме всички заедно. Мамка му, звучеше толкова хубаво!

- Да, Ерос. Ще се върна с теб на Земята. - потвърди с малка усмивка. Благодаря ти, Богиньоо! 

- Наистина ли? – целият засиях. Не беше факта, че щеше да дойде с мен, а простият факт че най-накрая щяхме да бъдем заедно. Да бъдем семейство и странно вече идеята за къщата с бялата ограда ми не ми се струваше толкова зле. Беше перфектна даже.

- Да. – засмя се.

- Мамка му, благодаря ти! – надвесих се над нея и я целунах. Бях ненаситен. Не бях усещал вкусът ѝ месеци и сега нямах спирка. Но тя не възразяваше. Смееше ли? Задърбах устни върху нейните още няколко секунди преди да се набера и да скоча от леглото.

- Къде отиваш? – свъси вежди и се покри с копринените си завивки.

Отидох до нейният край и коленичих с едно коляно на него. 

- Път ни чака, любима. Стига сме мързелували. – дръпнах завивката от долният край и я отвих.

- Имам нужда от баня първо обаче. Цялата лепна. О, и съм гладна. Аз и детето ти имаме нужда от храна.

- Това да са ти грижите. - дръпнах я за глезените и понеже не го очакваше изпищя. 

- Идиот! - прихна да се смее щом я поех на ръце и я занесох към банята.

Изкъпахме се, така де аз я изкъпах защото бе прекалено изморена и се оказа че нейно величество бе свикнала да я къпят. След това ѝ помогнах и да си облече нова рокля, а за мен се появи риза и кожен панталон само с едно щракване на пръстите ѝ.

- Кожени гащи, сериозно?

- Какво? Харесва ми да те гледам с тях. – защити се, свивайки рамене. – Ще ми сложиш ли короната?

- Разбира се, Ваше величество. – преклоних се пред нея и тя веднага вирна вежда. Засмях се, но въпреки това намерих черната корона, която по-рано бе захвърлила и я поставих обратно на главата ѝ, гледайки я право в очите през огледалото. Отиваше ѝ да е кралица. – В прайда можеш да носиш корона, ако искаш. Кралица си все пак, а една кралица е кралица навсякъде.

- Ще си имам ли трон?

- Разбира се. Какво е една кралица без трон? Ще ти взема всичко, което пожелаеш. Знаеш това, любима.

Тя се завъртя и обеси ръце върху раменете ми.

- Нямам нужда от нищо това щом имам теб, Ерос. Не ми трябват тронове, корони и тем подобни. Единствено искам теб и детето ни.

Това. Ето това вече ме убеди, че тази жена която стоеше пред мен сега нямаше нищо общо с тази, която намерих на границата си преди време. Тази жена стояща пред мен беше пораснала, беше укрепнала и вече знаеше какво иска от живота.

- Обичам те! – целунах я нежно, а тя се усмихна срещу устните ми.

- И аз те обичам.

Сега бе мой ред да се усмихна. Никога не си бях представял, че ще реагирам по този начин щом някой ми каже тези думи, но ето на. Грейвах като дете на Коледната сутрин щом ги кажеше.

- Отиваме ли си вкъщи, любима?

- Отиваме си. – пое си дълбоко дъх.

Излязохме от стаята ръка за ръка и вървяхме из коридорите с, които бяха подозрително тихи. Крачките ни бяха бързи и решителни и щом достигнахме тронната зала двойните врати се отвориха. Погледите на баща ѝ и останалите бяха насочени към нас, но Лилит не ги удостои с вниманието си. Просто продължаваше да върви, дърпайки и мен в неизвестна посока.

- Лилит? Какво става? Къде отиваш?

- Отиваме си у дома. – отвърна му и със свободнатаси ръка взе короната от главата си и я метна назад, а после се затичахме