Глава 45 - Добре дошъл, малки Ерос
ЗДРАВЕЙТЕ, ЗДРАВЕЙТЕ СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. ПРИГОТВИЛА СЪМ ВИ ЕДНА ПО-ДЪЛГИЧКА ГЛАВА, КОЯТО СЪРЦЕ НЕ МИ ДАДЕ ДА РАЗДЕЛЯ НА ПОВЕЧЕ ЧАСТИ И ОТНОВО ДА ВИ ДЪРЖА НА НОКТИ, ТАКА ЧЕ МОЖЕТЕ ДА МИ НАСПАМИТЕ БОЛНАТА ДУШИЧКА С ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ.
ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО СПАЙК МИ ТРОВИ НЕРВИТЕ.
НАУ ЕНДЖОЙ!
*Неутрална гледна точка *
Не можеше да диша. Толкова тежък бе въздухът там. Нямаше вятър. Нямаше никакво движение. Сякаш времето бе спряло. Пустиня. Истинска, ужасяваща пустиня. Ликанът имаше чувството, че бе ходил вече цяла вечност. Беше загубил и представа за времето и разстояние, което бе изминал. Крачка след крачка нищета по път прав като тепсия, без нито един завой или нещо, по което да се ориентираш. Навсякъде бе все същият пуст пейзаж. Не знаеше дали това бе истинският Изгубен рай или просто илюзия, делириум, начин дори да го заблудят, но не можеше да си представи неговата Лилит да властва над тази...над тази пустиня. Тук нямаше дори и най-малката следа за живот. Но той имаше вяра и именно тази му вяра го крепеше из дългият път. Не беше в позиция да се откаже, въпреки и ужасната болка в краката си или паренето в гърдите му той продължаваше да върви. Крачка след крачка след крачка той вървеше без да спира дори и за секунда. Мозъкът му даваше команда на краката му да не спират да се движат, игнорирайки болката. Имаше една цел и тя бе да стигне до спътницата си.
Закова се на място, когато видя женски силует в далечината. Наклони глава настрани и се опита да фокусира, но единственото нещо което виждаше бе черна сянка, която идваше все по-близо и по-близо. Нима бе възможно? Сърцето му пропусна удар. Това беше Лилит! Неговата Лилит! Закрачи по-бързо, горящ от нетърпение най-накрая да види спътницата си, че дори не забеляза че това не беше тя. Образът ѝ се разми в моментът, в който той понечи да я докосне и тя се превърна в пясък.
- Не! – отказваше да го повярва. Гледаше ръцете си сякаш те не бяха негови и не можеше да разбере какво се бе случило. Беше толкова сигурен, че това бе наистина тя. Че го бе усетила и беше дошла за него. Но уви това бе първото от многото неща, с които това място щеше да го подлуди.
Продължавай да вършиш. Вълкът му нареди и Ерос едвам-едвам сякаш успя да подчини краката си на тяхната воля.
Усещаше се като цяла вечност. Вървеше без спир, вече дори гърдите му свистяха, но не изглеждаше да бе стигнал далеко. Спомняше си за заръките на вещицата да върви без да спира и това и правеше. За момент дори си въобразяваше, че е в романа на Стивън Кинг „Дългата разходка". Сюжетът бе подобен, наградата не бе парична, а нещо много по-ценно и от най-голямата имане на света – неговата любима. И затова той вървеше ли вървеше, без спирка дори и за момент. Въпреки болката стискаше зъби и продължаваше да върви, твърдо решен да стигне до нея.
- Татко, не! Моля те, недей. Боли ме. Обещавам повече няма да правя така! – до ушите му достигна детски глас. Глас, който му беше до болка познат. После последва и смразяващ кръвта мъжки смях, който Ерос все още чуваше в кошмарите си. След само няколко крачки пред него се разкри потресаваща гледка. Малко чернокосо, тъмнокожо момченце, което лежеше безпомощно, цялото посинено и окървавено, сълзите и сополите се стичаха от него, а възрастният мъж го налагаше с колана си. Ерос почувства болката и в самият себе си. Истината бе, че тази болка никога не си бе тръгвала. Винаги бе там, за да напомня за себе си и какъв баща той да не бъде.
- Казах ли ти да не плачеш? Мъж ли си или женчо, а? Мъж или женчо?
- М-ъ-ъ-ж. – момченцето заекваше.
Ерос извърна поглед настрани и затвори очи, борейки се със собствените си очи. Не е истина. Не е истина. Не е истина.
Повтаряше си наум и реши да остави този спомен зад себе си.
...
Все още вървеше. Не спираше дори и за момент. Макар и да имаше чувството, че съвсем скоро ще издъхне той не спираше. Не знаеше колко бе изминал. Не знаеше и колко време се бе минало, но му се струваше като векове.
- Еро? Ерос, миличък, къде си? – до ушите му достигна познат женски глас. Не! Не можеше да бъде! Защо тя бе тук? Не заслужаваше да бъде тук.
- М-майко? – обърна се по посока на нежният, майчин глас и я видя. Елиана Блекблъд стоеше пред него по-красива от всякога. Светло кафявата ѝ коса падаше до раменете ѝ като рамка на овалното ѝ лице. Кожата ѝ все така бе светла, а зелените ѝ очи блещукаха от щастие както никога досега.
- Какъв прекрасен мъж си станал! Виж се!
Знаеше, че не бива да спира. Знаеше го много добро, но не можеше. Това бе майка му все пак. Не я бе виждал от близо двеста години.
- Защо...защо си тук? Трябва да си горе при Богинята. Не си направила нищо, за да си тук. – очите му отдавна бяха плувнали в сълзи, а гласът му бе тежък с емоция.
- О, красиво мое, момче. – жената протегна бялата си ръка към него и пое лицето му в шепа. Ерос очакваше онази характерна за майка му топлина, но така и не я получи. Не! Погледна я невярващо и се отдръпна крачка назад, а от миловидното лице на майка му нямаше и следа. На нейно място се появи нещо, което бе виждал само в кошмарите си.
- Наистина не трябваше да спираш. – демоничен глас проговори и духна в лицето му мрак, незабавно приспивайки го. – Сега нека те заведем при майка. Как само мрази натрапници, ако знаеш...
...
Кралицата се придвижваше грациозно из двореца си и както всяка друга сутрин бързаше да стигне до клетката на домашните си любимци. Те бяха двама на брой и деляха една малка клетка. Набръчка нос щом вонята на мръсно, пот и урина достигна до нея и едва не повърна на място.
- Добро утро, момчета! Добре ли спахте? – болна усмивка зае място на лицето ѝ щом отвори клетката и ги развърза. – Долу момчета! – засмя се и взе по верига в ръка. – Нека ви разходим сега.
И така тя вървеше из двореца с двата голи ангела до нея, които нямаха друг избор освен да се подчиняват на волята ѝ. Трябваше да са три, но третият го бе убила още по-време на битката. Изпитваше задоволство, за това че най-накрая си бе отмъстила на всички сторили ѝ зло, но така и не можеше да изпита пълна радост. Не и след като нейният Ерос го нямаше. Разтърси глава, пропъждайки тези болезнени мисли и влезе в тронната зала. Върза Сеной и Сансеной от двете страни на трона си и седна на него. Кръстоса крака и огледа съвета си, състоящ се от всички шест негодници, плюс баща ѝ като нейна ръка.
- Каква е програмата за днес?
- Пристигнаха още хиляда души, кралице.
- Някой интересен?
- Стар развратник умрял след предозиране с виагра, пет младежа от сатанинска група и някакъв музикант.
- Клуб 27? – Азазел се обърна към някогашният крал.
- Клуб 27. – Луцифер потвърди, въздъхвайки.
Двойните врати на тронната зала се отвориха батерно и видимо притесненият син на Лилит нахлу вътре. Дишаше тежко и се приведе, хващайки коленете си в ръце опитвайки се да си вземе глътка въздух.
- Абадон? – Лилит се изправи веднага. – Какво има?
- Бевърли....ражда. И отказва...да го направи....без...теб. – речта му бе накъсана.
- Мамка му, какво чакаш. Да тръгваме. – изпсува. – Оправете се с душите. – нареди на съвета си и разпери криле. Синът ѝ въздъхна облекчено и заедно те отлетяха отвъд пределите на подземното царство.
...
- Хайде, Бевърли! Можеш! – Лилит стискаше ръката на снаха си и я окуражаваше. Девойката просто клатеше глава докато викаше заради контракциите. – Можеш, миличка. Хайде, напъвай. Почти си готова, още малко остава.
- Не мога! – поплака.
- Можеш, бебчо. – Абадон също стискаше ръката ѝ и се опитваше да я окуражи, но това единствено му спечели един много гневен поглед от нея.
- Ти мълчи, защото заради теб съм в това положение! Казах ти да ме пазиш! Повече и с пръст няма да ме пипнеш! Ще спиш при Лиам! - Бевърли крещеше и несъзнателно напъваше.
- Точно така, точно така! Главата излиза! Браво, миличка.
- Май-ко! – Бевърли пропла, стискайки ръката ѝ.
- Шшш, всичко е наред. Хайде, дишай. – тя я успокои и докосна запотеното ѝ чело с устни.
- Ето го! Юнакът излезе! – лекарят обяви и бебешкият плач огласи помещението. Само след секунди малкото ѝ момче ѝ бе подадено обвито и почистено и все още се съдираше да плаче.
- Красив е. – Абадон гледаше сина си с обаяние. – Браво, скъпа. Ти си герой. – после се обърна към съпругата си имаше най-голямата усмивка позната на света. Доближи устни до нейните и я целуна, а Лилит просто гледаше отстрани и се радваше на щастието им. После нещо я стегна в гърдите. Мислите ѝ се понесоха в посока покойният ѝ любим и погали собственият си корем. Дали и те щяха да бъдат така, ако той все още бе тук?
- Майко? – гласът на сина ѝ бе това, което я сепна и тя побърза да се окопити. – Искаме да се запознаеш с...
- Ерос. – снаха ѝ довърши и дъхът на Лилит секна. Очите ѝ плувнаха в сълзи щом видя малкото вързопче.
- Какво има? Не си ли съгласна? – Абадон посърна, но въпреки това щеше да я разбере ако ѝ идваше в повече. Двамата с Бев го бяха решили, защото мислеха че това би я зарадвало.
- Не, не. Прекрасно е. – избърса сълзите си. – Сигурна съм, че...че той би бил полъскан. – гласът ѝ потрепери. – Благодаря ви.
- Е, в такъв случай...Добре дошъл Ерос Картър Рейдж.
- Добре дошъл, малки Ерос. – Лилит протегна ръка към малкото момченце и щом докосна с пръст малката му ръчичка то спря да плаче и се успокои.
...
На следващата сутрин, Бевърли най-накрая бе заспала, а малкият Ерос бе дал воля на гласа си още по първи петли. Лилит бе останала със снаха си и веднага щом го чу стана и го взе на ръце, за да не събуди спящата си майка. Лилит люлееше малкото момченце и то вече бе притихнало и се взираше в нея, а тя имаше усмивка на лице. Малкият Ерос бе чисто копие на майка си. От носа до ушите. Изумяваше я как обаче едно толкова малко човече можеше да има такъв мощен глас. Малкият Ерос се бе родил преждевременно и тежеше едва три килограма и четиристотин грама, но той бе голям мъж в малко телце. Лилит го гледаше с възхищение. Дори се влюбваше. Харесваше ѝ този типично бебешки аромат, мекотата му и колко всъщност мъничък беше. Нямаше търпение вече да държи на ръце и нейното. Не знаеше дали ще бъде момченце или момиченце, но вече няколко имена се въртяха в главата ѝ. Ако е момиче щеше да го кръсти Елиана, като майката на покойният ѝ любим, а ако бе момче...идеята да го кръсти на него отпадна защото синът ѝ вече бе направил това с думите че постъпката му е най-мъжката и най-благородната на този свят.
Майко? Гласът на един от синовете ѝ прокънтя из съзнанието ѝ и с това доброто ѝ настроение си отиде. Знаеше, че е нещо важно щом я търсеха.
Какво има, Натаниел?
Намерихме натрапник. Смъртен мъж се е добрал до пределите на царството.
Мамка му! Идвам веднага не правете нищо без мен. Изръмжа в отговор.
Тъй вярно, майко.
- Ще те посетя отново, малки Ерос. – целуна малкото челце на момченцето и го остави обратно в легълцето му. – Бъди същият почтен мъж, чието име носиш. – нашепна и изчезна от стаята все едно никога не е била там, оставяйки единствено орисията си.
...
Идвайки в съзнание първото нещо, което Ерос забеляза бе килията, в която бе държан. Опита да се изправи, но това се оказа безуспешно заради тежките вериги, в които бе окован. Какво в името на Селийн? Помисли си докато ги дърпаше, но нищо не можеше да ги счупи. Странно. Огледа каменната килия, търсейки някакъв изход но всичко бе запечатано. Нямаше дори и прозорци, а наоколо ехтяха писъци. Поне едно го успокояваше и то бе, че явно бе стигнал двореца съдейки по всички пазачи. А, това бе една крачка по-близо до целта. Облегна глава на камъка в очакване той да е студен, но това далеч не бе така. Подобно на всичко тук и камъните бяха топли. Излъчваха онази така позната за него топлина, която му навяваше спомени за неговата Лилит. Още малко. Още малко и щеше да се види с нея.
Движение хвана окото му и изправи гръд срещу стената. Един от пазачите дойде до килията му и я отключи.
- Какво става? – опита се да скрие ентусиазма в гласа си.
- Кралица Блекблъд е готова да ви посрещне.
Кралица Блекблъд? Взела е фамилията ми?
Дори не протестира, когато го забутаха навън, все още окован и вървейки той попиваше образът на всичко тук. Беше бил в доста дворци, но никой от тях не можеше да се бори по красота с този. Всичко бе правено черен блестящ камък и огнен опал. Съвършенство в най-чистата му форма.
Червени двойни врати наподобявайки криле на дракон се отвориха пред него и гърдите му се напълниха с въздух. Тя седеше на тронът си от черепи, излъчвайки характерната си царственост и той можеше да се закълне че около главата си имаше дори ореол. Около нея се бяха наредили и останалите седем дявола и всички до един бяха шокирани от гледката пред себе си. Ерос стоеше пред тях измъчен, гол и окован, но въпреки това с гордо изпъчени гърди и широка усмивка на лице.