Глава 44 - Вратите на Ада
*Ерос*
Камбанката над вратата на магазинчето извъня щом я отворихме, известявайки присъствието ни и пристъпихме вътре. Беше празно, предвид факта че на табелката пишеше "Отворено".
- Затворено е! - женски глас със фреснки акцент се обади някъде отзад.
- Наистина ли, Мамо Мари? Този номер всеки път? - Девилин не изглеждаше никак впечатлена.
- Ти отново? Не те ли предупредих никога повече да идваш в града ми? - царствено изглеждаща чернокожа жена се появи пред нас. Беше изпъчила гордо гърди и черните ѝ очи бяха свити до съвсем тънки процепи, a иначе и без това суровоти ѝ лице бе придобило още по-сурово излъчване. Косата ѝ бе вплетена в хиляди плитки и приличаше толкова много на баба си, че беше плашещо дори. - Каквото ти и майка ти да искате няма как да стане.
- О, хайде де. - Девилин изпуфтя, пристъпвайки от крак на крак.
- Този път аз имам нужда от помощ, Мари Анджелик Леву. - свалих черните си очила и погледът на жрицата се плъзна по мен.
- Как знаеш името ми?
- Познавах баба ти. Невероятна жена. - отвърнах ѝ, а тя ме измери с поглед. После лицето ѝ се озари с просветление обаче.
- Aaah, la Blan lou. Знам защо си тук, но се боя че отговорът ми е "Не".
(Белият вълк.)
Мъчех се да не показвам разочарованието си, а вътрешно ми идеше да оставя отпечатък на юмрука си в стената. Поне щеше да си ме има за спомен.
- И мога ли да попитам защо?
- Отговорът е много прост. Нямам достъп до вашето подземно царство. Дяволът не е мой лорд и не мога да те отведа в царството му, но познавам някого който може и да ти помогне.
...
Не спирах да търся начини. Не се отказвах, нямаше и да го направя. Обикалях от вещица на вещица, опитах се да се свържа и с Атос, но това се оказа мисията невъзможна. С Дев дори отидохме при вуду жрица в Ню Орлиънс, но това не завърши особено добре. До последно се надявах, че тя ще бъде ключът ми към отиването в Пандемониум имайки се предвид силата, която жените в техният род имаха. Баба ѝ беше знатна жена, вуву кралица и всеки трепереше от страх само при споменаването на името ѝ. Оказа се, че бях полагал напразни надежди. Каза, че не може да ни помогне, но познаваха някого който би могъл и това отново ме обнадежди. Ирмена. Спътницата на онзи британски дръвник Дариус се оказа могъща вещица, наследница на самата Урсула Кемп и се запсувах, че не се бях сетил по-рано. Отговорът ми е бил пред очите през цялото това време. Бях изпълнен с надежда и усещах, мамка му, наистина усещах че този път ще се получи. Бях толкова близо до това да видя любимата си отново. В главата си съставях сценарии как ще протече срещата ни и се хилех като идиот.
На вратата се почука и това ме отдели от мислите ми. Спрях да се въртя на стола си и прочистих гърло.
- Влез. – провикнах се и вратата се отвори, а през нея влезе младо момиче с поднос храна.
- Алфа, мама Делфин ме изпрати. Не сте вечерял, притеснява се за вас. – остави подносът на бюрото ми и бе прекалено близо за вкусът ми. – Как сте, Алфа?- сложи ръка върху моята, но аз се дръпнах веднага. Какво си позволяваше тази никаквица?
- Какво си мислиш, че правиш? – изръмжах, изправяйки се на крака и цветът се отдръпна от лицето ѝ. Мамка му, имаше нещо дълбоко извратено в мен защото ми харесваше да виждам ужасът изписан на лицето ѝ.
- Аз, ъм...мислех...
- Какво мислеше? Хм? Че ще си легна с прислугата ли? - присвих очи и приближих лице до нейното. Дъхът ми танцуваше по кожата ѝ, но бе яростен и определено не вещаеше нищо добро. Гладът вътре в мен отдавна бе събуден, но това бе друг вид глад. Глад, който не бях усещал дори и когато изпадах в пристъпи на ярост.
- Мислех, че сте самотен...особено сега, когато Луна я няма. – от гласът ѝ струеше истинска отрова и не пропуснах начина по който завъртя очи. Това беше. Това момиче пресуши и малкото ми останали нерви. Ръката ми се обви около врата ѝ и тя се изцъкли, а от гърлото ѝ избуботиха даващи се звуци, които бяха като музика за ушите ми.
- Аз ли трябва да те уча на обноски? Знай си шибаното място или ще те пратя много бързо при нея. Сигурна съм, че ще е възхитена когато научи защо си там. Какво? Не искаш ли? – наслаждавах се на изпълненото ѝ с болка лице. Бореше се за глътка въздух и да каже нещо, но аз не ѝ позволявах. Точно сега исках друго. Точно сега имах нужда да нахраня звярът в мен. И това ѝ направих. Пуснах я и безжизненото ѝ тяло тупна на земята. Седнах обратно на стола си и извадих ленената салфетка от подноса. Сложих я на коленете си и придърпах подноса с ароматната лазаня на мама Делфин.
...
Бях в пределите на английският прайд на другият ден някъде към осем часа. Разбира се, бях спрян на границата, но това го очаквах и сега единствено чаках надутият английски пуяк да се появи. Мразех факта, че именно тук трябаше да идвам за помощ, но това бе единственият ми шанс и проклет да съм ако го изпуснех.
- Това. Не. Може. Да бъде! И като дух ли ме преследваш, Блекблъд? – познат британски акцент подразни ушите ми и само след секунда грозната мутра на Дариус се появи. Пъстрите му очи блещукажа палаво, а гъстите вежди бяха сбръчкани както обикновено, онразувайки няколко бръчки по челото му. Устните му бяха изкривени в просташка усмивка, която будеше желание у мен да го фрасна.
- За твое нещастие по-жив съм от всякога, Дариус. - отвърнах му с гордо изпъчени гърди.
- Няма да е за дълго, ако продължиш да ме дразниш. Защо си тук?
- Изпратиха ме при жена ти.
- И защо? - повдигна една от двете гъсти вежди.
- Тя е единственият ми шанс да си върна моята.
- Как само се завъртяха нещата...молиш ме за помощ вече втори път, Блекблъд. Стави ти навик.
- Нужна ми е жена ти, а не миризливият ти задник, Дариус. Доколкото си спомням тя е силната вещица.
- Ако искаш помощта ни ти трябват малко обноски, Блекблъд. – пристъпи крачка към мен и сега бях лице в лице. Само че, страхливецът не смееше да направи и крачка извън територията си. – Помоли учтиво.
- Не си ти този, който трябва да моля.
- Ами, ако не ѝ позволя да ти помогне? Тогава какво, хъх? – нахла усмивка изгря а лицето му и аз изръмжах, свивайки ръце в юмруци от двете страни на тялото ми.
- Няма да правиш нищо подобно. - Ирмена се появи сякаш от нищото и русите ѝ коси се развяха от вятъра. Беше присвила кафевите си очи към спътника ѝ и ако погледите можеха да убиват – то той щеше да е два метра под земята вече.
- Ирме-
- Млъкни, Дариус! – просъска. – Мой дълг е да помогна.
После се обърна към мен и иначе малкото ѝ и нежно лице придоби сурово и каменно изражение.
- Последвай ме.
...
- Знаеш рисковете нали? – попита ме още веднъж, а аз просто поех дъх. Огледах огромната пентаграма, в чийто център стоях и сигилите ограждащи я, от които еддинственият който разпознавах бе този на Лилит и просто кимнах. Знаех, че имаше вероятност да не се завърна, но част от мен, огромна част от мен вярваше, че ще успея.
- Готов съм. – разкърших рамена.
- Няма връщане назад щом изрека заклинанието.
- Знам, Ирмена.
- Добре тогава. – потри ръце една в друга. – Дай ми ръката си. – направих каквото се искаше от мен и изсъсках щом притисна острие към китката ми. Кръвта ми покапа по пода и с ужас наблюдавах как вместо да се събира на безоточна локвича започваше да тече по лините на пентаграма.
- Sigils vicissim, sigils apertas. Sigils vicissim, sigils apertas. Sigils vicissim, sigils apertas.- повтаряше, като всеки път бе по-силен от предишният. Очите ѝ се обърнаха и бяха бяли, а наоколо започваше да става топло и да мирише на изгоряло. - Sigils vicissim, sigils apertas. Sigils vicissim, sigils apertas. Sigils vicissim, sigils apertas. Sigils vicissim, sigils apertas. Sigils vicissim, sigils apertas. Sigils vicissim, sigils APERTAS. – изкрещя и просто се оттегли, пристъпвайки извън очертанията на пентаграма. Около мен лумна огън, а земята сякаш се отвори.