Демонична Луна (18+)

ДОБРООО УТРО И ЧЕСТИТ ПОНЕДЕЛНИК! НЕКА ПОНЕ СЕДМИЦАТА ВИ ЗАПОЧНЕ С НЕЩО ХУБАВО, ТАКА ЧЕ ЗАПОВЯДАЙТЕ НОВАТА ТОПЛА ТОПЛА ОТ ФУРНАТА НА КАКА ВИ БЛЕКРОУЗ. НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ

ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО НЕ ИСКАМ ДА ХОДЯ НА УЧИЛИЩЕ. 

ЕНДЖОЙЙЙЙЙ!

*Ерос*

Тялото ми влезе в контакт с твърдата земна кора и се изтърколих. Надигнах се, мучейки от болка и щом видях познатата гора се проснах отново по корем в облекчение. Бях си вкъщи. Набрах се и се вдигнах отново на крака. Погледнах дрипите, с които бях облечен и сбръчках нос. Е, поне не бях гол. И това щеше да мине. Направих една бърза спирка до Двете нули и после махнах мантията от себе си. Разтегнах се хубаво и после затворих очи, викайки вълкът си на повърхността. Станах едно с него и всяка кост в тялото ми се пренареждаше. Не болеше обаче. Вече дори усещането бе приятно. Веднъж вече на четири крака грабнах дебелият плат в уста и запрепусках из гората. Задните ми крака хвърляха пръст назад докато препусках, прескачах паднали клони или големи камъни. Беше хубаво обаче да потичам. Там където Атос ме бе завел нямаше нищо друго освен сняг в радиус от сигурно петстотин мили. Когато видях пределите на селището в гърлото ми се надигна буца и поспрях. Чудя се как ли щяха да реагират? Беше ли добра идея да се връщам тук изобщо?

Стига глупости, къде иначе щяхме да отидем? Тук е нашият дом и нашата Луна ни чака там. Раван ми се скара.

Разумен вълк. Поех си дъх. Наблюдавах притихнал и скрил се в храстите как деца навън си играеха и се гонеха, а мъже и жени се разхождаха. Нещо обаче не беше наред. Въздухът бе различен. Миришеше на печал, а от онзи сладък аромат на лилии нямаше и следа.

- Луна, имате ли нужда от помощ?

Луна ли? Наострих уши, а през това време Раван вече бе накарал краката ми да тичат натам. Прескочих храстите и се намерих на средата на поляната. Чуха се шокирани възклици и аз се оглеждах за Лилит, но така и не я виждах. Девилин обаче бе тук и изглеждаше така сякаш бе видяла призрак. Трансформирах се обратно в човек и тя ме следеше с поглед.

- О, майко свещена! – после очите ѝ се завъртяха навътре и тя се свлече на земята.

- Девилин! – лицето на Евър загуби цветът си и се втурна към нея, но аз се оказах по-бърз и успях да я хвана преди да си удари главата в земята. – Трябва да я заведем до клиникатата. Веднага! – приятелят ми дори нямаше време да се чуди как така съм тук, защото бе притеснен за спътницата си.

Поех Девилин на ръце и с Евър се насочихме към клиникатата, а всички наококо бяха спряли каквото правеха и просто гледаха.

- Алфа, Луна? Алфа! - лечителката възкликна щом ни видя, като първо видя Дев и Евър, а щом забеляза мен се изправи на крака.

- После ще ти обясня, Клариса. Погрижи се за нея. – сложих я на леглото и заповядах. 

- Какво ѝ е?

- Видя ме и припадна.

- Удари ли си главата?

- Не. Успях да я хвана. – отвърнах, скръствайки ръце пред гърдите си.

- Това е добре.

...

Оказа се, че в припадъкът на Дев нямало нищо притеснително, но все пак трябвало да го дава по-полека. Също така разбрах, че  и бременна и това докара поне малка усмивка на лицето ми.  Братлето ми щеше да става баща и не можех да не се радвам за него. Ето, че най-голямата му мечта се бе сбъднала. Това, което истински ме притесни обаче беше че Лилит я нямаше никъде. В къщата дори не витаеше и ароматът ѝ. Онзи прекрасен аромат на лилии, тъй характерен за нея бе изчезнал все едно никога не го е имало и това ме караше да бъда неспокоен. Най-вече вълкът ми. 

Девилин вече беше по-добре и с Евър ме бяха подложили на кръстосан разпит. Все още бяха шокирани, обаче. Всички. Най-вече и мама Делфин

- Къде е Лилит? Бих искал да я видя. – обърнах се към тях и те се спогледаха. Добре, какво се случваше? Очите на Девилин се насълзиха и това накара сърцето ми да се свие. – Ще попитам още веднъж: къде е спътницата ми? В името на Селийн, ако има нещо което не ми казвате ви съветвам да го направите докато не съм откачил.

- Тя...ами, тя не е тук.

- И къде е?

- Върна се в Пандемониум.

- Какво?!

- Не можеше да седи тук. След като ти...след като ти почина тя просто превъртя. Каза, че повече нищо не я задържа тук.

Идеше ми да се оскубя косата, по дяволите! 

- И вие ѝ позволихте? Просто ей така?!

- Майка ми беше развалина! Ти умря в ръцете ѝ, копеле такова! Върна се долу, за да те намери. Дори превзе и шибаната райска градина, но и там те нямаше! Тя не можеше да остане тук и ти го знаеш, така че смей да ни обвиняваш!

Мамка му! Изръмжах и в пристъп на гняв юмрукът ми остави отпечатък в стената.

- Как да стигна до там? - бях подпрял и двата си юмрука на стената и дишах тежко, опитвайки се да се успокоя. 

- Не можеш.

- Как така не мога? - обърнах се рязко. -  Вие ходихте до там все едно е съседният град.

- Да, но в нашите вени тече демонска кръв. Единственият начин някой без демонска кръв да стигне до там е, ако умре. А, аз не мога да позволя това да се случи.

- Няма начин да няма начин!

- Няма начин, Ерос! Много хора са се опитвали през годините, но уви без успех.

- Ами, ако я повикаме тук? – Евър се включи, но Девилин директно го отряза.

- Няма да дойде.

- И защо?

- Дори и ако ѝ кажем, че той е тук и добре?

- Да му се невиди, той умря в ръцете ѝ! Мислиш ли, че ще ни повярва като ѝ кажем „Хей, майко! Знам, че е странно но Ерос е тук жив и здрав и те търси." Няма да ни повярва. Не е родена вчера.

- Кажи ми, че не очакваш от мен да седя със скръстени ръце. Обичам я, Дев. Обичам я и си искам жената.

- Знам това. Но майка ми вече не е същият човек. Смъртта ти я промени. Промени всички ни, но тя...тя просто полудя.

- Не ме интересува. За мен тя винаги ще си бъде моята Лилит. Обичам я, Дев. Наистина. И ми липсва ужасно много.

- Имам идея! – Евър въкликна. – Нали по филмите винаги дават как призовават демони?

- Е?

- Не можем ли да я призовем?

- Лилит не може да бъде призована. Демони от толкова висш ранк не могат да бъдат карани да правят нещо против волята си. Лилит не е просто демон. Тя е майка на всички демони. Тя е божество. Ще се появи само, ако поиска.

Мамка му! Отново ударих в стената и Девилин потрепна. Колкото и да бях ядосан нямаше да се разубедя. Можеше да ми казват, че няма начин да отида там, но аз щях да го направя. Обещах ѝ да я намеря. Дадох мъжката си дума, а това...това бе нещо което винаги спазвах.

- Ще я намеря. Не ме интересува как, но ще я намеря.

...

Топъл вятър ме лъхна щом се намерих на необятна поляна, която помнех много добре защото бях виждал цели два пъти в живота си.

- Забави се. Очаквах те по-скоро. - нежен женски глас дойде от към гърба ми и аз обърнах по посоката му. Селийн стоеше на няколко метра от мен, с ръце преплетени пред нея и бялата ѝ рокля се влачеше по тревата. На лицето си имаше обичайната доволна усмивка и ми отне цели няколко секунди да зацепя какво ми бе казала. Знаела е. Мамка му, защо чак сега започвах да вярвам на Лилит, кгоато ми казваше че майка ѝ изощо не е това, за което се представя? 

- Ваша Светлост. – поклоних се, но тя ме спря.

- Няма нужда от това, синко. Семейство сме все пак.

Оу. Забих поглед в земята смутено.

-Знам, че не е учтиво да ви задавам въпроси, Ваша светлост, но-

- Какво те тревожи, синко?

- Лилит...разбрах, че се е върнала в Пандемониум. Искам да отида при нея. Бихте ли ми помогнали?

- Уви не мога да помогна с това. Никой смъртен не се измъква от там жив, а аз не съм в състояние да рискувам живота ти отново. Тъкмо си те върнахме.

- Но-

- Не можеш да отидеш в Ада, синко. Не и без риск за душата ти. Там не е място за смъртни.

- Не можете да очаквате от мен просто да седя! Обичам я! И си я искам обратно!

- Разбирам това –

- Не, не разбирате! – не давах и пукната пара, за това че я прекъсвах. – Никой не разбира, защото не се е връщал от мъртвите с единствената мисъл която да го е крепи да е за спътницата му само за да разбере, че тя се е върнала в ада.

Намерих се отново в гората, стоящ върху същите онези камъни и от китките ми капеше кръв. Яростта, която ме бе обзела бе адска. Задвижваше тялото ми и преди да се усетя вече бях на четири крака и препусках из гората. Имах нужда просто да тичам и да си избистря главата. Спрях едва, когато достигнах онова езеро, на което бяхме прекарвали толкова време заедно, че спокойно можех да го нарека „нашето място". Нашето място...харесваше ми как звучи. Надигнах глава към луната и дадох воля на тъгата си. Вълкът ми запя красива тъжна песен и всичко наоколо притихна. Песента, която пееше бе за любов, бе за тъга, но най-вече – беше за нея. И се надяваше тя да я чуе. Викаше я. Отчаяно викаше женската си.

*Неутрална гледна точка*

Кралицата точно се беше оттеглила в покоите си и се приготвяше да си ляга, когато до ушите ѝ достигна странна мелодия. Звучеше като вълчи вой. Доста познат вълчи вой. И нещо вътре в нея сякаш му откликваше. Вълчият вой дърпаше някакви конци вътре в нея и изведнъж бе обзета от силното желание просто да го проследи. 

- Асмодей, чуваш ли нещо? – попита лукавият демон, който се бе подпрял на стената до леглото ѝ. – Какво има, кралице?

Лилит си пое дъх и отново се заслуша. Отново го чуваше. Чуваше тъгата в гласа му, отчаянието дори, но защо Асмодей не чуваше нищо? Да не би да полудяваше още от сега? Както и да е. Помисли си. После си пое дъх и го изпусна бавно, гледайки се в огледалото.

Нищо. Няма нищо. Стори ми се, че чух нещо. –отвърна мрачно и продължи с разресването на огнените си кичури.