Глава 42 - Отивам си у дома
ГЛАВИТЕ ОТ ВТОРА ЧАСТ ЩЕ БЪДАТ КРАТИЧКИ МУХАХАХ
ЗНАМ, ЗНАМ И АЗ ВИ ОБИЧАМ
СЕГА ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО СЕ НУЖДАЯ ОТ ШИБАН СЪН
ОБИЧАМ ВИ!
ЕНДЖОООЙЙЙЙ!
*Ерос*
Изгарях. Само така можех да опиша това чувство вътре в мен. Огън. Шибан адски огън. Цялото ми тяло бе обзето от него и не можех да направя нищо по въпроса. Не можех да се противопоставя. Гърдите ме боляха. Трябваше да се насилвам дробовете си да вкарат кислород в тялото ми, но и той гореше. Подклаждаше адският огън вътре в мен дори. Не знаех какво се случва, не знаех и дали съм жив. А, това бе чувство което не пожелавах дори и на най-големият си враг.
После обаче свикнах с топлината, защото покрай нея започнах да усещам и други неща. Можех да мърдам пръстите си. До носът ми достигна и миризмата на горящи дърва. Беше сякаш...беше сякаш огънят ми вдъхваше живот. Не можех да го опиша. Беше налудничаво знам, но действително го усещах по този начин. Топлината обаче ми бе прекалено позната. Беше като топлината, която усещах когато бях с моята Лилит. Нима бе възможно? Тя бе тук? С мен?
Когато отворих очи наистина очаквах да я заваря до мен, но това не се случи. Събудих се в присъствието на друг мъж и веднага бях нащрек. Гърбът му беше обърнат към мен и не можех да разбера кой е.
- Кой си ти? Пусни ме! – тръгнах да се изправям, но той се обърна и побърза да ме повали по гръб. Сега вече бях в състояние да видя лицето ми и застинах. – Атос!
- Полека, пази си силите.
- Къде съм? – продължавах да буйствам. – Атос, кълна се в Богинята, ако не ми кажеш какво се случва ще ти изтръгна гръкляна и с жена ми ще те изядем за закуска!
- Повече ми харесваше мъртъв. – промърмори аз му се озъбих. – В името на Селийн, току-що се върна от мъртвите как имаш такава енергия?
Какво?! Какво каза това копеле? Добре ли чух? Бил съм мъртъв? А, дали Лилит знаеше? Лилит! Трябваше да я намеря час по-скоро!
- Какво каза току-що?
- Ще ти обясня всичко, почивай сега.
- Искам да си ходя!
- Ще си отидеш щом се уверя, че всичко е наред с теб. Не мога да те пусна така.
...
*Девилин*
Да бъдем Луна беше по-трудно отколкото очаквах. Изненадващо как все още не бях хвърлила всичко и да се откажа. Но не можех...бях дала дума на майка. Тя вярваше в нас достатъчно много, че да ни направи Алфа и Луна и не можехме да я предадем. Нищо, че от майката, която помнех нямаше и следа. Този път обаче не можех да я виня. Дойде и в повече. Цял живот и точно, когато мислеше че може да си отдъхне съдбата отново ѝ го начука ама здравата. Майка ми бе изгубила разсъдъка си напълно, бе обзета от гняв и дори и след като отмъсти не бе спокойна. Не бе спокойна, защото това не помогна във връщането на Ерос. А, ти тя самата все още нямаше никакъв успех с това и то допринасяше до полудяването ѝ. Обичаше го и той ѝ бе отнет точно когато го бе разбрала. Поне щеше да си има частичка от него, която да бъде до нея. Няма да лъжа, щеше ми се да има момче, за да може тя да го възпита и той още по-вече да промени мирогледът ѝ. Ерос вече го бе променил коренно, но ако имаха момче щеше да бъде различно. Надявах се и поне това да я крепи и да не полудее отново, но уви...Опитвах се да я спра неколкократно. Казах ѝ че нищо няма да спечели, ако превземе Еден, но тя не ме послуша. И сега какво? Еден също бе под нейна власт, но спечели ли нещо? Ерос и там го нямаше. Беше сякаш бе потънал в дън земя. Нямаше тяло, нямаше душа която да проследим. Никой не изчезваше просто ей така. Беше проверила дори в шибаното чистилище, но и там нямаше и помен от него. Колкото и да не исках да го казвам беше безсмислено да продължава да търси, но тя не спираше. Обикаляше от вещица на вещица, дори ходи и при Мама Мари в Ню Орлиънс, но никой нищо не казваше. Не знаеха. Никой не знаеше.
*Ерос*
Ако имаше нещо, което така и не можах да разбера за всичките си две седмици престой тук бе защо ми бе помогнал. Не всеки можеше да възкресява и ето, че Атос бе го направил бе да иска нещо в замяна. Или поне не си назоваваше цената. Определено Атос бе странна птица. Не говореше много, беше по-мълчалив и от мен, но ако имаше нещо което ме крепеше то това бе вярата, че щом съм достатъчно силен ще се върна обратно вкъщи при моята Лилит. Лилит...чудя се какво ли правеше. Прекарвах дните и нощите в мисли за нея, а за сън не можех и да си помислям. Беше ме страх, че затворя ли очи ще умра отново и няма да имам възможност да я видя.
Да знаеш, че си се върнал от мъртвите можеше да те накара да полудееш. Играеше си с ума ти. Атос знаеше за това, но изключение на това бях във форма. Можех да се трансформирам, сетивата ми работеха отлично, можех да се храня, организмът ми не отхвърляше храната и единствения проблем който имах бе в главата ми. Атос обаче бе възхитен от това колко добри били показателите ми. Било сякаш никога не съм умирал. Не знам дали това бе наистина добър факт, но предпочитах да го намирам за да ми дава надежда, че скоро щях да се върна при жена си. При моята Лилит. Днес беше поредният снежен ден. Дните ми бяха изключително еднообразни и вече ми се сливаха, а в комбинацията с безсъница ставаше изключително зле. Истината бе, че вече губех търпение. Исках да се махам от тук на секундата. Не издържах.
- Планът за днес е –
- Заеби планът! Чувствам се добре и искам да си ходя вкъщи. Не можеш да ме държиш тук вечно. Имам прайд за управление и жена ми ме чака. – Атос се изсмя на последното казано от мен. – Просто няма смисъл да вися тук! Сам го казваш: Напълно здрав съм.
- Искаш да си ходиш вкъщи?
- Да.
- Добре, ходи си. Давай. Искам да те видя как ще намериш пътя към дома. Знаеш ли къде се намираме в момента?
На гъза на шибаната география. Там бяхме.
- Искам портал.
- Моля?
- Портал. Върна ме от отвъдното един портал ли не можеш да направиш?
- Добре. – съгласи се. Чакай малко...това май не беше на добре.
- Добре?
- Добре. – потвърди, даже кимна с глава, а червените мътни очи се взрязаха в мен. – Но нещо случи ли се е на твоя отговорност.
- Нищо няма да ми се случи, просто ме върни у дома. – настоях, губейки търпение.
Единствено се подсмихна в отговор и направи нещо като кълбо с ръцете си. Не очаквах да се отзове на желанието ми и за това бях толкова изненадан
- Чакай, ти сега ли?
- Нали това искаше или се бъркам? – вдигна поглед, но не спря и аз с удивление наблюдавах как се оформяше синьо кълбо чиста енергия.
- Да, да, това исках. Готов съм. Върни ме вкъщи.
- Вашето желание – моя заповед. – запрати кълбото в центъра на стаята и то се уголемяваше ли уголемяваше докато накрая не стана сякаш плоско. Вятър вееше в лицата ни, но той държеше портала. – Ще скачаш ли днес?
Поех си дълбоко дъх. Отивах си у дома. Затичах се и скочих вътре и сякаш бях засмукан.