Глава 41 - Пробуждане
ЕХОООООО! КАК СТЕ, КАК СТЕ, КАККККК СТЕЕЕ? ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! НАДЯВАМ СЕ ДА СТЕ ДОБРЕ В ТАЗИ СТУДЕНА СУТРИН. А, ОЩЕ ПОВЕЧЕ СЕ НАДЯВАМ ТАЗИ ГЛАВА ДА ВИ ХАРЕСА ХД.
ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТУК ГЛАВИТЕ ЩЕ СА ЕДНА ИДЕЯ ПО-КЪСИ ИЛИ ПОНЕ В НАЧАЛОТО. ПОСЛЕ НЕ ЗНАМ, НЕ СЪМ СТИГНАЛА ЧАК ДОТАМ. КАКТО И ДА Е, ПОДНАСЯМ ВИ НОВАТА ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА.
СЪЩО ТАКА, ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ КАКТО ИСКАМ ДА ХОДЯ ДА СИ ЛЕГНА ОТНОВО, А НЕ ДА СЕ ОПРАВЯМ ЗА УЧИЛИЩЕ.
*Девилин*
(Няколко седмици по-късно)
Мрак се бе спуснал над прайдът и макар и дните вече да бяха спокойни след всички драми нищо не беше както преди. Дори и по време на битката тук кипеше повече живот отколкото сега. Липсата им се усещаше. Особено тази на Ерос. Ерос...раната все още щипеше. За малкото време, в което го познавах той се превърна в близък за мен човек. Беше добър мъж, определено не заслужаваше да си отиде по такъв начин, но той умря защитавайки майка ми и това никога нямаше да го забравя. Знаеше, че е безсмъртна и въпреки това жертва собственият си живот за нея. Само мъж, който обича бе способен на това. Единственото хубаво обаче бе, че жените в прайда започваха да забременяват една след друг и това носеше поне малко светлина и щастие над иначе тягостната сива обстановка наоколо. И аз не бях изключение. С Евър разбрахме новината преди два дни, когато ми прилоша и от тогава не бе спрял да кръжи над мен като ястреб. Много неща се бяха променили за този един месец. Но най-вече ние с него. Сега бяхме Алфа и Луна, майка ми се бе оттеглила в Ада и в момента управляваше. Дори бе завзела и Еден и го беше превърнала в десети кръг на Ада, а Фалшивият Бог и това, което бе останало от ангелите претърпяха пълен погром, но най-много промяна имаше в майка ми. Тя не беше същата. И никога нямаше да бъде. Смъртта на Ерос я удари тежко и ако до преди това в нея бе останало човечност, то сега нямаше и капка. Нещо в нея се бе пречупило дотолкова, че се страхувах че никога няма да бъде отново нормална. Не и след загуба, като тази.
- Ехооо? – гласът на брат ми, Абадон се разнесе из първият етаж на колибата ни с Евър. Бяхме окопирали онази стара порутена колиба и си я стягахме за живеене. Можехме да вземем алфа къщата, но колкото и налудничаво да звучеше имах предчувствието че тя не бе напълно свободна. Друго нещо, което се бе променило беше, че Абадон и Бевърли се навъртаха все по-често наоколо особено и след всичко случило се. Каза, че се чувства длъжен да ме наглежда. Разбира се, аз бях щастлива на това, защото наистина исках да оправим отношенията си.
- В кухнята съм. – провикнах се и само след секунди те бяха при мен.
- Как беше прегледът? – попитах приятелката на брат си докато бърках сместа за брауни с помощта на бъркалка.
- О, ами добре. Брауни ли правиш? – надникна в купата и очите ѝ едва не изхвръкнаха от орбитите им. - Как позна, че точно това ми се яде!
- Наречи го бременна интуиция. – засмях се, свивайки рамене. Веднъж щом се уверих, че е готово метнах телената бъркалка и извадих силиконова шпатула от чекмеджето. Изсипах сместа във форма и останалото облизах. – Е, разбрахте ли полът?
- Момченце. – Бевърли изчуролика щастливо и се настани на един висок стол на бара докато аз бутах браунито във фурната и я затворих със задника си
- О, още едно момче? Не ви завиждам. Мислили ли сте име?
- Всъщност да. Още отдавна. Ерос. – брат ми отвърна и аз се задавих върху глътка въздух.
- Ерос?
- Стори ни се добра идея. Искахме да вдъхнем и малко кураж на майка. Мислиш ли, че ще има нещо против?
- Не! – прочистих гърло. – Не, разбира се. Смятам, че дори има нужда от това. Знаеш, че не е на себе си откакто...- изречението ми остана незавършено. Както бях казала загубата му се отрази жестоко на всички ни, но на майка ми...тя просто превъртя. – Хайде, елате да пием чай. Тъкмо ще ми разкажете за прегледа.
...
*Неутрална гледна точка*
Високо в планините на Карпатите всичко бе сковано в лед. Снегът се сипеше на парцали, а вятърът виеше жално. Сгушено в планината бе и малко, сякаш откъснато от света селце.
Великият шаман сложи още дърва в камината и те припукваха приятно щом влязоха в контакт с огъня. Взе металният съд и го остави до масата, на която лежеше Белият вълк. Времето най-накрая бе дошло. Тази нощ черната луна бе най-голяма и Драконовата кралица бе направила немислимото. Бе разширила Подземното царство веднага след като се възкачи на престолът си от черепи и сега мощта, с която разполагаше бе неимоверна. Никой не можеше да ѝ се опълчи. Никой и не смееше, защото бе безмилостна и никой не бе способен да я спре да направи нещо, което е решила.
Шаманът потопи парчето плат в топлата отвара и изстиска излишното преди да го прокара по гърдите на вълка. Почистваше го и назоваваше магически слова на език по-древен и от света. Щом тялото му бе почистено и малкото останали рани изчезнаха. Мъдрият лечител бе подготвял тялото в продължение на месец и най-после тялото на ликана бе готово за транзицията.
Вълци отвън виеха и шаманът погледна през прозореца. Луната бе най-високо в небето, красива, огромна, величествена и омагьосваше всеки, който я погледне. Беше време.
Взе стъкленицата съдържаща кръвта на дракона. Махна дървената тапа и разклати няколкото алени капки. Няколко малки капки, но с мощта граничеща с лудост. Но и самата кралица бе полудяла. Полудяла от загубата на любимият си. Но ако разсъдъкът ѝ отдавна си бе отишъл, то любовта ѝ към покойният ѝ спътник не бе.
Шаманът отвори устата на вълка и изсипа няколкото капки. Затвори я веднага и сложи ръка пред нея и зачака. Реакцията бе мигновена. Ледът на смъртта сковал тялото му започваше да се топи точно по план. Огънят в камината лумна и стаята се разклати. Земята бучеше неконтролируемо, масата на която вълкът лежеше се клатеше и пареше. Великият лечител придържаше масивното тяло докато то се гърчеше под влияние на адският огън вътре в него. Но само след секунда обаче всичко отихна. Дори земята се поуспокои. Все едно нищо не се бе случило. Шаманът се отдръпна невярващо. Не можеше да бъде. До последно си бе мислил, че ще се получи. Че ще успее да го направи. После обаче нещо се случи. Гърдите на Белият вълк се надигнаха и той отвори широко очи, поемайки си първата глътка въздух след месец насам.