Глава 40 - Любовта ми никога няма да умре.
*Лилит*
Когато се събудих очаквах да открия Ерос до себе си и че всичко това е било просто един ужасен кошмар. Уви не беше така...събудих се сама насред нищото и около мен всичко бе пепел и можех да се закълна, че дори и падаше от небето. Цялото тяло ме болеше. И бях топла. Тази разлика в температурата ми идваше изненадващата, защото все пак бях демон. Краката ми поддадоха под тежестта щом се изправих, но някак си успях да се задържа на тях. Огледах всичко наоколо и очите ми разшириха докато попиваха гледката. Някога тази поляна бе една от най-живописните тук, а сега бе покрита в пепел и вкаменени хора, отново зарити под купища пепел. Какво се бе случило тук? Какво бе сполетяло тези хора? И най-важното - Къде беше Ерос?
Уверих се, че най-вероятно прайдът го бе взел и тръгнах в посоката на селището , като си проправях път през клони и паднали дърветата. Правеше ми впечатление, че наоколо нямаше и жива душа. Нямаше нито живтоно, нито дори една птица. Сякаш всичко се бе изпокрило. Нямах и ни най-малка представа кое време на денонощието е в момента, защото небето беше зловещо черно и нямаше и следа от слънце. Всичко бе сковано в мрак и пепел и сцената изглеждаше почти апокалиптична.
Когато излязох от гората и къщите на прайда се извисиха пред мен гърдите ме свиха болезнено. И тук наблюдавам почти същата мрачна картина, но поне нищо не бе изгоряло и беше както го бяхме оставили. С изключение на мъката, която се правеше въздухът тежък за дишане. Ерос го нямаше. Отиде си просто ей така, оставяйки ни сами на този свят. Докоснах корема си и една сълза спука бариерата и се търкулна по бузата ми.
Всички се бяха събрали в дневната. От повечето от съюзниците ни нямаше и следа, но децата ми и прайдът бяха тук и в момента обсъждаха какво щяха да правят. Виждах как Мама Делфин седеше и плачеше, Адам и Арабела седяха в Дев и Евър и предполагам се успокояваха един другиго.
- Трябва да знаем дали Луна е добре. Без нея сме загубени. Загубихме нашата Алфа, не можем да си позволим да изгубим и нея. – млада жена, която помнех бегло се включи.
Останах изненадана от тези думи. За цялото време, в което бях тук бях останала с впечатлението, че те не ме харесват и дори мразят идеята за мен.
- Шегуваш ли се? – един от пазачите се обърна към нея. – На нея дори не ѝ пука за нас. Никога не ѝ е. Виж колко хора изгубихме заради нея. Никога не е носела добро!
- Достатъчно! – майка ми вдигна ръце и сложи край на спорът, а аз просто се отдръпнах крачка назад и се свлякох по фасадата на къщата, облягайки глава назад. Беше ясно, че не можех да остана тук. Въпреки обещанието, което бях дала на синът ми. Въпреки, че бях казала на Ерос че ще остана истината бе, че не можех. Не и без него. Вече нямаше какво да ме задържа тук. Сложих ръка върху корема си и отпуснах глава на камъните. Поне още го усещах и ако се фокусирах достатъчно можех да чуя и тихият му сърдечен ритъм. Поне то не ми бе отнето. Но за това винях единствено майка ми. От нея бе започнало всичко. Тя ми го отне. Тя и нейната мания за величие ми отнеха единственият мъж, който някога съм обичала през дългият си, мизерен живот. И го разбрах едва когато бе прекалено късно типично за мен.
- Съжалявам. – тялото ми се сгърчи от плач и се свих, стискайки корема си. – Толкова съжалявам, вълче.
Небето сякаш ми симпатизираше започна да рони едри капки студен дъжд и те бяха точно тази хладнина, от която имах нужда.
...
- Майко? – шокираният вик на Девилин бе това, което ме събуди. – Добре ли си? – когато отворих очи я видях надвесена над мен заедно с Евър. Няколко секунди ми отнеха, за да се ориенирам и когато го направих се изправих в седнало положение и придърпах колена пред гърдите ми.
- Наметни се. – Евър ми подаде якето си и Дев го разтла върху мен.
- Къде беше? Притесни ни.
- Къде е Ерос? Бих искала да го видя.
- Какво имаше предвид къде е Ерос? Ти остана да го пазиш и не даваше на никого да припари до него.
Моля? О, това не ми харесваше. Изобщо при това.
- Но когато се събудих бях сама. Нищо не разбирам. Мислех, че вие сте го взели.
Девилин единствено поклати глава в отрицание, а устните ѝ бяха стиснати в тънка линия.
- Какво ще правим сега, майко?
Добър въпрос.
- Знаеш вече отгворът, дъще. Бях готова да остана тук, но вече нищо не ме задържа на Земята. Не мога. Прекалено е трудно. Там поне мога да бъда с него докато не намеря как да го върна.
- Това какво значи? – очите на дъщеря ми плувнаха в сълзи и долната ѝ устна потрепери.
- Значи, че оставям прайдът във вашите ръце. Няма никой по достоен от вас двамата. Ерос би се съгласил с мен.
- Върни го обратно, моля те. – хвърли ми се на врата и зарида, а аз обвих и двете си ръце около дъщеря си.
- Ще направя всичко възможно да го върна, дъще. Обещавам. Но дотогава искам да не казвате на никого и да бъдете най-добрата алфа двойка, окей? – отдръпнах се от нея и тя избърса кървавите си сълзи.
- Добре. – кимна, през сълзи. После погледът ѝ се плъзна по мен и примига.
- Какво има?
- Косата ти...тя е червена.
Какво?
Взех един кичур между пръстите си и видях, че в действителност косата ми вече не бе гарваночерна, а сега бе целуната от огън.
- Пазете се, деца. Прайдът е във ваши ръце. – целунах и двамата по челата и се дематериализирах. Озовах се в дневната на къщата на Ерос и спомените ме заляха. Двамата с него на дивана, в кухнята, карайки се, смеейки се, аз заплашвайки го с убийство поне десет пъти. Хванах здраво парапета и вземах стъпалата нагоре бавно, сякаш не исках да изпускам нищо. Сякаш и го чаках да изникне все от някъде. Вратата на стаята му бе открехната и когато пристъпих вътре онзи негов характерен аромат на мъж и подправки ме лъхна и краката ми се подкосиха. Успях да запазя баланс, като се хвана за борда на спалнята. Спомените ме връхлитаха един по един. Атакуваха ме и се блъскаха в мен. Чувството бе прекалено интензивно и избрах да изляза докато не съм загубила разсъдъка си. Излязох от стаята, затваряйки вратата след себе си и нещо ме теглеше към стаята в дъното на коридора. Врата ѝ зееше, но офисът бе облян в тъмнина. Ароматът му обаче бе тежък във въздуха, което подсказваше, че скоро е бил тук. Краката ми се подкосиха отново. Светнах лампите и погледът ми се разходи из старинните дървени мебели. Прокарах върховете на пръстите си по масивното му бюро и седнах на креслото му, потъвайки в него но сега то не бе толкова комфортно за колкото го бях намирала до вчера. Сгънат бял лист хвана окото ми и се пресегнах да го взема с трепереща ръка. От горе бе изписано името ми в красив курсив. Разтворих писмото и проследих красиво изписаните редове.
Скъпа Лилит,
ако четеш това значи вече най-вероятно не съм между живите. От няколко дни насам имах странно предчувствие и реших да излея душата си, да ти кажа всичко, което изпитвам.
Иска ми се да ти кажа толкова много неща, но ще започна с едно признание: Обичам те! Обичам те още от онзи ден на езерото, когато очите ти отразяваха слънцето и ти плетеше цветни венчета. Благодаря се на Богинята за всеки ми даден ден с теб и ми се искаше да имаме още време заедно, да разгърнем връзката си, да създадем семейство. Както и двамата знаем обаче животът никак не е честен и както би казала ти: Животът е кучка, а ние нейни деца.
Най-много ми се искаше обаче и ти да изпитваш същото към мен. Знаеш ли...дълго време се борех с връзката ни и идеята да прекарам животът си с една жена. Можеш да си представиш огорчението, което изпитах когато разбрах, че Селийн е решила да ме обвърже с някоя, най-вече с котка, но после всичко се промени. Ти ме промени. В онази нощ, когато ми се разкри мирогледът ми се преобърна из основи. Тогава видях Лилит, а не Лили. Видях тази силна, борбена, независима, единствена по рода си жена, която с последствие започнах да наричам своя. Но не „своя", защото те притежавам, а защото имах невероятното щастие да бъдa избран за спътник на именно тази неповторима жена. Знай, че дори и да беше по сметки в моите очи ти си моята жена, моята половинка и те обичам с всичко в себе си. И няма да спра да те обичам. Дори и да умра, знай че юбовта ми към теб никога няма да умре.
Надявам се да отида в Ада, за да мога да те видя поне още веднъж и да ти кажа всичко това в очите. Ще продължа да те търся и в следващите си животи, ако изобщо тази глупост да съществува. Но дори и да не съществува аз пак ще намеря начин да се върна при теб, любима моя. Давам ти мъжката си дума. Иска ми се да пазиш споменът за мен. За онзи дразнещ негодник, нещастно копеле, шибаняк, смърдящо куче, Чихи, пекинез, Кожени гащи и всички други цветущи епитети, с които си ме наричала през краткото ни време заедно. И ако има дори и малка вероятност ти да носиш моето дете искам да му кажеш, че макар и баща му да не е бил най-почтеният мъж на света той ви е обичал безусловно и никога няма да престане. Ако преживея битката ти обещавам да ти кажа всичко това в очите, ако ли не...Ще се видим в Ада, agape mou. Виж, дори научих нещо на гръцки, за да те впечатля все по някакъв начин.
Обичам те, мое слънчево момиче! Обичам те, моя любима Лилит! Пожелавам ти всичко най-добро и цялото щастие на света.
С безкрайна обич: Вечно твой, Ерос.
Капки кръв падаха по листа, а ръцете ми трепереха неконтролируемо. На мястото на което до преди бе сърцето ми сега зееше огромна бездна, която болеше. Мамка му, как само болеше. Не ми достигаше въздух, хлипах. Никога през живота си не бях изпитвала болка подобна на тази. Мастилото се размиваше, белият лист отдавна бе станала на кървави петна. Беше го усещал. Глупакът го беше усещал и въпреки това жертва собственият си живот въпреки, че знаеше че съм безсмъртна. Въпреки това го направи без да се замисля. Направи го за мен, за нас. За мен и детето ни, което растеше вътре в мен, а той дори не подозираше за него.
Ако можех да върна времето назад бих поправила толкова много неща. Бих върнала всяка една обида, всеки един път в който съм, желала смъртта му. Бих върнала всичко само за да има, още време с него. Но уви дори аз не разполагах с мощ като тази. Едно можех обаче можех и то бе да се върна в Ада и да открия любимият си. Както душата му, така и тялото му и да го спася от там на време, защото ако душата бе вечна – то тялото не бе.
...
Тъмна прокоба тегнеше над поляната. Всичко си бе така както го бях оставила по-рано днес – сиво, покрито в пепел. Безжизнено. На мястото, на което се събудих зееше огромен кратър и всичко наоколо мирише на опърлено. Успявах да уловя обаче и друга миризма. Миризма, която бях усещала и преди и ми беше подозрително позната. Проблемът идваше с това, че не помнех кога и къде. Нещо друго привлече погледът ми също така. Наклоних глава и приклекнах. До дупката имаше следи, които бях пропуснала по-рано. Бяха стъпки. Определено мъжки съдейки по размерът им. В пристъп на ярост забих юмрук в пепелта и вдигнах поглед нагоре към черната луна. Гневът пропълзя из всяка моя пора и ме обзе цялата и отново онази топлина се разля из мен. Нещо в мен бълбукаше, вреше и кипеше.
Някой бе дръзнал да вземе любимият ми от мен.
...
Придвижвах се из дворецът и вратите се отваряха пред мен една след друга. Никой не смееше да ми задава въпроси и стражите единствено свеждаха глави и ми правеха път.
Стигнах до Островът на Забвението и крилатите ми деца кръжаха над парчето земя, охранявайки го, а писъците на измъчваните души не ми носеха такава радост като преди. Горяха в адски мъки и ме болеше само при мисълта, че моят Ерос би могъл да бъде тук. Но поне можех да го измъкна от това място. Планът бе прост – да върна душата в тялото му, но тъй като не знаех къде е и не разполагах с много време щях да се задоволя с весел.
Носех негова вещ, която да ми помогне при откриването му. Вдигнах същото онова писмо и зачаках с притаен дъх дори и най-малкият трепет то ми подскаже, че има надежда. Че той е тук.
- Ерос? – повиках го. – Ерос, тук съм, любими мой. – повиках го отново и все още чаках. Повиках го и още веднъж, и отново и отново, но отговор нямаше, а листът така и не потрепваше.
...
https://youtu.be/pjOtKC_GZ9o
- Къде е той! – заповядах, влизайки в Лунният дворец. Майка ми седеше в тронната зала, заедно със сестрите си и пиеха вино, празнувайки победата.
- Лилит...
- Отговори ми на шибаният въпрос, майко. Къде е той? Ако си го скрила някъде тук и това е поредният ти подъл план по-добре си го спести и ми кажи къде е спътникът ми! – бях на ръба на истерията. Майка ми остави бокала си и в следващата секунда беше пред мен.
- Душата на Ерос изобщо не е стигала до тук, дъще. Съжалявам, че се случи така. Вярвай ми, когато ти казвам че аз също скърбя за загубата му и ако го бях видяла щях да му дам възможност да се върне при теб.
- Но, това, това- Не! – отказвах да го повярвам. Отказвах! Имаше наджда. Трябваше да има надежда. – Нямаше и го в Островът на Забвението. Нямаше го никъде, майко.
- Съжалявам, детето ми. Наистина съжалявам.
- Вината е твоя! Заради теб Ерос е мъртъв! Заради теб и манията за величие! Още от началото знаеше нали? Било е част от планът ти. Знаеше, че ще го обикна и точно на това си се надявала. И защо? За да страдам. За да страдам постоянно. Никога няма да ми бъде лесно нали? Никога няма да бъда щастлива. И защо? Защото някой така е решил. Честно ли е това? Кажи ми честно ли е, майко? Честно ли е? – сринах се. Просто се сринах.
- Шшш, излей го. Излей си мъките, момичето ми. Мама е тук. – утешаваше ме, но аз знаех истината. Мама не беше тук. Никой вече не беше тук за мен. Единственият човек, на когото някога му бе пукало за мен бе Ерос. А, него вече го нямаше. И с него си отиде и дори и малкото светлина останала в мен. Отворих очи и срещнах погледът си в огледалото. Безжизнени влечуги очи се взираха в мен. Сълзите ми пресъхнаха и раздиращата болка в гърдите ми си замина без да остава и спомен от нея и не усещах нищо. Лудостта бе единственият сигурен път за безсмъртните...
...
*Неутрална гледна точка*
(Три седмици по-късно)
Всички в залата се изправиха щом новата кралица влезе вътре. Пристъпваше с грация и излъчваше груба суровост. Главата ѝ бе вдигната високо и щом спря пред трона си огледа тълпата.
- Събрали сме се тук днес, за да положим началото на една нова ера. – дяволът заговори. – Една жена е готова да ни поведе към нови предели, ще увеличим територията на царството ни и нейното царуване ще остане в историята. Приветствайте, кралица Лилит Блекблъд! Хейл Лилит!
- Хейл Лилит!
Хейл Лилит! Лилит си помисли без дори малка следа от емоция на лицето си.
Лудостта е единственият сигурен път за безсмъртните.
- 𝕷𝖎𝖑𝖎𝖙𝖍 𝕽𝖊𝖌𝖎𝖓𝖆 𝕭𝖑𝖆𝖈𝖐𝖇𝖑𝖔𝖔𝖉 𝕴𝖒𝖒𝖔𝖗𝖙𝖆𝖑𝖎𝖘
___________________________________________________________________
Край на първа част
___________________________________
ЕДИТ: ЗАБРАВИХ ЗА АВТОРСКАТА БЕЛЕЖКА.
ТА, ТАКА. ЕТО ЧЕ, И ТОВА ВРЕМЕ ДОЙДЕ. БЕЛЕЖИМ КРАЯТ НА ПЪРВА ЧАСТ НА ИСТОРИЯ ПРИ ТОВА ПО НЕ ОСОБЕНО ПРИЯТЕН НАЧИ, НО...БЕШЕ НАЛОЖИТЕЛНО. ЗНАЕТЕ, ЧЕ ОЩЕ ОТ САМОТО НАЧАЛО ИСКАХ ТАЗИ ИСТОРИЯ ДА Е РАЗЛИЧНА ОТ ВСИЧКИ МОИ ОСТАНАЛИ И МИСЛЯ, ЧЕ СЕ СПРАВИХ. НЕ ИСКАХ ТУК ВОДЕЩИЯТ ФАКТРО ДА Е ЛЮБОВТА. ДА, ХУБАВО Е ДА Я ИМА, НО ТУК ПО-СКОРО ИСКАХ ДА НАБЛЕГНА НА СЛОЖНИТЕ ВЗАИМОТНОШЕНИЯ И ИЗГРАЖДАНЕТО НА ХАРАКТЕРИТЕ НА ГЕРОИТЕ МИ. ПОСЛЕДНИТЕ НЯКОЛКО ГЛАВИ СЪМ ГИ ПИСАЛА ПРЕЗ СЪЛЗИ - НЯМА ДА ЛЪЖА. НО В КРАЯТ НА КРАЙЩАТА ВСИЧКОТО МИ ИЗДУВАНЕ НА ДРУГИЯТ ДЕН СИ ЗАСЛУЖАВАШЕ.
ТОВА ДАЛЕЧ НЕ Е КРАЯТ ОБАЧЕ. В МОМЕНТА РАБОТЯ ПО ВТОРАТА ЧАСТ И СЕ НАДЯВАМ ТЯ ДА КАЦНЕ ПРИ ВАС СРАВНИТЕЛНО СКОРО. ИДЕЯТА МИ И ДА ИМАМ ПОНЕ ЕДНИ ТРИ СТАРТОВИ ГЛАВИ. ЗНАМ, ЧЕ ВИ ОСТАВЯМ С МНОГО, АДСКИ МНОГО ВЪПРОСИ НО СКОРО ЩЕ ОТГОВОРЯ И НА ТЯХ.
А, СЕГА ВИ МОЛЯ НАСПАМЕТЕ МИ ДУШИЧКАТА С ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ЗАЩОТО ТОВА Е МОЯТ СТИМУЛ ДА ТВОРЯ ЗА ВАС. ОБИЧАМ ВИ БЕЗКРАЙНО МНОГО, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! MAY OUR SACRED MOTHER BE WITH YOU AND LIGHT UP YOUR PATH.