Демонична Луна (18+)

ЗНАЧИ САМО ДА ХВАНА НЯКОЙ ДА МИ НАПИШЕ НЕКСТ ЕДНА МИНУТА СЛЕД КАТО СЪМ КАЧИЛА. ТАЗИ ГЛАВА Е ВАЖНА. НАЙ-ВАЖНАТА В ЦЯЛАТА ИСТОРИЯ  СЕ ЧЕТЕ БАВНО. ПОВТАРЯМ: БАВНО. Б.А.В.Н.О! ОКЕЙ? 

ЧЕТЕМ БАВНО! 

БАВНО!

*Неутрална гледна точка*

Зората се издигаше над величествените планини и първите лъчи къпеха всяка тревичка. Наоколо обаче нямаше дървета. Нямаше и животни, защото сякаш те предусещаха какво щеше да се случи и се бяха изпокрили. Напрежението бе гъсто във въздуха. Единствените звуци, които се чуваха наоколо бяха копитата на конете по твърдата земя и тяхното пръхтене. Армията на Богините се разпростираше почти до края на поляната, като най-отпред бяха вълците, предвождани от Селийн, дъщеря ѝ и ликанът. До тях бяха Луцифер заедно с принцовете на Ада и останалите демони, следвани плътно от вампирите и вещиците предвождани от Хеката. Чакаха. Всички чакаха със затаен дъх появата на първият и ангелите. Лилит стискаше реброто в ръката си, отказвайки да го пусне дори и за момент, а спътникът ѝ правеше същото с ръката ѝ. Обещаната се обърна към ликанът и те усмихнаха един на друг, вдъхвайки си кураж. Ерос гледаше любимата си с тъга. Колкото и много да му се искаше да бъде оптимист той знаеш от опит колко гадна бе райската стомана и че имаше огромна вероятност да не измъкне невредим. Луцифер му го бе казал сам и Ерос не беше глупак. Той самият знаеше опасностите на всяка война и никога не подценяваше съперника си. Дори и той да бе най-обикновено човешко същество. Работата обаче беше, че той е най-обикновено човешко същество, но с шибана армия от ангели.

Селийн обаче от друга страна и останалите богини гледаха другите от високо. Всяка от тях на гърбовете на гигантски вълк Гая, а останалите от някогашните владетели на Олимп ги бяха наобградили и бяха готови да бранят господарките си до сетният им дъх. Бяха се приготвяли хиляди години за този ден и ето че той най-накрая беше тук. Битката за която се говореше от векове беше на път да започне.

Няколко гарги изграчиха в далечината. Чу се и тропот на копита. Бяха стотици. Дори и хиляди. Земята трепереше от тях и вятърът се засили.

Беше време. Идваха. Помисли си Лилит и спътникът ѝ стисна ръката ѝ още по-силно. Всички чакаха с притаен дъх и когато първите коне се появиха, препускайки бясно и хвърляйки облаци прах след себе си Лилит успя да познае това отдавна забранено лице щом той и Михаил се приближиха достатъчно близо. Конете забавиха препускането до бавен тропот и човекът и армията му от ангели се поклащаха на седлата с подли усмивки на лица.

- Я виж ти! Не мислех, че ще доживея този ден. Как си, моя любима женице? – устните на мургавият мъж се изкривиха в болна усмивка, а ликанът изръмжа предупредително, което прикова погледът на първият. – Я, какъв хубав домашен любимец! Сигурен съм, че добре си го дресирала.

Назад се редяха все повече и повече конници и всички надигаха рев.

- Адам. – Лилит процеди през зъби, името оставяйки горчив вкус в устата ѝ.

- Мина се много време, любима моя. Хиляди години, ако не ме лъже паметта. Виждам добра армия си събрала. Смешно е обаче да мислиш, че можеш да ни победиш.

- Мога и още как. – тя вирна високо брадичка и изпъчи гърди. Лилит вярваше в себе си и в армията си. Най-вече вярваше в Ерос. Нейният Бял вълк.

- Все същата опърничава устатница. А, можехме да избегнем всичко това ако просто беше лягала в мисионерска като добро момиче на времето.

Челюстта на Лилит заигра и цялата се тресеше от гняв, но някак си успя да запази самообладание. Ерос обаче до нея вече бе полу-вълк и от гърдите му се надигна страшен рев. Тръгна да напада, но за щастие Луцифер бе по-бърз и успя да го хване на време. Това накара Адам и ангелите да се засмеят.

- По-добре се откажете докато е време. Никога няма да спечелите тази битка.

Да се откажат? Това не влизаше в плановете на Лилит. Нито пък в тези на майка ѝ и богините. Лилит беше тук за да спечели и нямаше да се задоволи с нищо друго дори и да трябваше да плати висока цена. Селийн пък не бе прекарала всичките десетки хиляди години в съставянето на перфектният план, за да се откаже. Не я интересуваше каква цена щеше да плати, но щеше да спечели.

- Никога! – Лилит процеди през зъби. – Познаваш ме, Адам. Никога не се отказвам.

- О, как се надявах да не кажеш това. Макар и да уби жена ми все още те обичам и хич не ми се иска да съсипя това красиво личице.

- Стига приказки! – Ерос изръмжа и застана пред спътницата си. – Атака! – алфата извика.

- Обичам те! – Лилит прошепна едва доловимо и докосна корема си.

Барабаните на войната забиха с пълна сила и всички се втурнаха напред.

...

Земята бе пропита с кръв. Телата тупваха върху почвата едно след друго. Лилит разсичаше всеки, който се изпречи на пътя ѝ. Отдавна бе изгубила партньорът си в суматохата и вече нямаше кой да ѝ пази гърба. Цялата бе покрита в кал и кръв. Я чужда, я нейна, но не позволяваше на това да я повали. Успяваше да се измъкне от тежките удари на райската стомана само с леки наранявания и бранеше корема си с цената на всичко. Нямаше да позволи нещо да се случи на детето ѝ.

От другата страна на фронта обаче Селийн и сестрите ѝ разчистваха пътят си с помощта на магия и ангелите падаха като домино и им правеха път да минат. Гигантските ѝ вълци не можеха да бъдат спрени от нищо. Газеха наред и само с едно движение на лапите си убиваха ангелите на място. Вълците бяха толкова големи, че разлюляваха земята и дори щом някой ангел си помислеше, че може да хитрува като се издигне във въздуха биваха погълнати цели. Бяха непобедими. Увереността на Адам се бе стопила толкова бързо колкото и армията му.

- Срещаме се отново. – висок русоляв мъж се изправи срещу Лилит и двамата кръстосаха мечове.

- Де да можех да кажа, че срещата е приятна, Семангелов. – озъби му се и блокира атаката му. Замахна с меча си към него, но той също като него успя да блокира атаката му.

- Наистина не си се променила. – ангелът отбеляза.

- Странно защо всички си мислехте, че съм се променила. Единственото нещо променено у мен, че ви мразя много повече отколкото в началото. – изръмжа и се завъртя, блокирайки поредната му атака. – Много, ама много повече. – усети пробойна и използвайки цялата си сила замахна и го прободе с мечът кован в самите дебри на Ада в стомаха. Ангелът изохка и не можеше да повярва на случващото се, а Лилит извличаше максимална доза наслада. Извади мечът и звукът бе музика за ушите ѝ. Самангелов се свлече на колене и синистична усмивка зае място на лицето на Лилит. – Сладки сънища, Самангелов. – вдигна същият този омазан с кръв меч и замахна, а главата падна на земята и кръвта плисна по лицето ѝ. Тялото му също се свлече на земята и Лилит се радваше на творението си. От колко много време бе искала да направи това.

- Лилииит! – бе толкова погълната от това, което бе направила че не видя стрелата която летеше към нея докато не беше твърдо късно. Спътникът ѝ бе застанал пред нея като щит и тя не знаеше какво се случи. Всичко бе прекалено бързо. Мина като куршум през тях. Нито един от двама им не разбра какво се случи. По земята закапа кръст. Лилит изпусна реброто. От гърдите на Ерос стърчеше същата тази стрела и ужасът бе изписан на лицата и на двама им. Колената на Ерос поддадоха от острата, изгаряща болка която се разпростираше из тялото му, по всеки нерв, по всяка клетка.

https://youtu.be/2YkkMSzY5Iw

- Не. – Лилит прошепна, невярващо и държеше грамадата мускули, крепейки го изправен на земята. Той разтвори устни, за да каже нещо, но нищо не излезе от там. Въпреки всичко обаче той се радваше. Беше спасил спътницата си, а за него това бе най-важното – тя да е добре. – Не. – мъглата отрицание над съзнанието на Лилит бе започнала да е размива. Беше сякаш тя отново прогледна и бе обратно в реалността. – Не! – Ерос се свлече в краката ѝ, неспособен да държи теглото си повече, вземайки я заедно с него. – Не! Хайде, изправи се, мамка му! – беше на прагът на истерията. Цялата трепереше от страх. Това не си го беше представяла.

- Л-л-

- Ще те излекувам. Само се дръж, м-моля те. – така и не разбра кога се беше просълзила. С една ръка извади стрелата от гърдите на сродната си душа, която гаснеше пред очите ѝ и побърза да сложи ръце върху раната.

- Л-л – той отново се опита да каже нещо, но тя не му позволи.

- Шшш, не говори. Ще те излекувам, обещавам. – мъчеше се да запази спокойствие и за нейно и най-вече за негово добро. Затвори очи и се фокусира, опитвайки да канализира силите си към него, но не се получаваше. Нямаше къде да отидат тези сили, защото душата на Ерос гаснеше и заедно с нея и тялото му. – Хайде. – процеди през зъби и стисна очи, опитвайки още веднъж и още веднъж и още веднъж, но без резултат. – Не! – гласът ѝ бе на прага на истерията. Кървавите сълзи капеха върху лицето на любимият ѝ, а неговите очи губеха някогашният си блясък. Той протегна една изнемощяла ръка към нея и изтри сълзите ѝ.

- Н-не плачи. – проговори едвам-едвам и Лилит зарида още по-силно и стисна ръката му.

- Съжалявам. Съжалявам за всичко. – проплака. Всичко около тях сякаш беше спряло. За момент се усещаше и все едно земята бе спряла. Е, поне в нейните очи беше така. За нея в момента освен Ерос не съществуваше никой друг.

- Аз-аз...обичам те.

- Не смей! Не смей! Не ми го казвай така. Чуваш ли какво ти казвам? Не смей да ме изоставяш, копеле проклето! – прегръщаше тялото тялото му и не го пускаше за нищо на света. На лицето му се появи съвсем малка усмивка докато се бореше за поне малка глътка въздух. Сърцето му биеше едвам-едвам, Лилит все още стискаше ръката му на лицето ѝ.

- Радвам се, че точно ти си моята сродна душа. Обичам те, Лилит Блекблъд. – гласът му бе едвам доловим шепот и после той угасна съвсем. Намери покой и сърцето му се сви един последен път преди да спре и той издъхна в ръцете ѝ.

- Не! Не! Събуди се! Събуди се, мамка му! – удряше по гърдите му, отказвайки да повярва на случващото се. – Ерос, моля те събуди се. Не ме оставяй. Не ме оставяй. – отпусна глава върху тялото му, прошепвайки последната част, разпадайки се. - И аз те обичам! Гърдите ѝ свистяха, не можеше да диша, ала и не искаше. Искаше единствено да прегръща тялото на мъртвият си любим и да отмъсти за него. Тогава нещо друго взе власт над тялото ѝ. Не беше тъгата от загубата на спътник, ами гневът и изпепеляваюата жажда за мъст. Надигна глава и черните ѝ очи се взряха право в първият, който бе на поне стотина метра далеч от нея. Погледът ѝ можеше да проникне право през него и имаше силата да убива.

- Ти! Вината за това е твоя! – изправи се и закрачи към него, твърдо решена да сложи край на това веднъж за винаги. Един от ангелите насочи лък към нея и опъна тетивата, а стрелата се забоде право в гърдите ѝ. Тя обаче, сякаш задвижена от нова сила просто извади стрелата от себе си и не изглеждаше впечатлена. Към нея полетя и втора стрела, и трета, и четвърта. Десетки стрели летяха към нея докато тя прекосяваше разстоянието до него. Поредната стрела я улучи, но и тази не успя да я повали. Беше непоклатима. Лилит захвърли и тази стрела и погледна към небето, разперяйки ръце. От ястното слънце нямаше и помен, а на небето се появиха гъсти, тъмни облаци и гръмове затрещяха сякаш от нищото. Едри капки студен дъжд западаха и тя се обърна към предишният си съпруг с диаболична усмивка на устните си, а вътрешно изгаряше.

- Преди време ме нарече зла, но не беше видял и половината от това, на което съм способна.

- Дръжте я! – първият нареди на това, което бе останало от армията му, а Лилит се изсмя болно и спря всички само с едно махване на ръцете си. Тялото ѝ се тресеше от гняв и висока температура, очите ѝ се меняха между чисто черно и такива подобни на влечуго. Лилит счупи вратовете на десетки от ангелите само с едно движение на китките си, а останалите наблюдаваха с очи разширени от страх.

- Ти си луда. – Адам запелтечи, а тя се обърна към него със синистична усмивка на устни.

- За безсмъртните единственият сигурен път е лудостта.

Адски огън бушуваше вътре в нея и подпалваше всяка нейна клетка. После всички наблюдаваха с ужас как от нея излизаше пушек и наистина пламна. Оглеждаше ръцете си с възхищение макар и топлината да бе зверска и да се усещаше сякаш изгаряше жива. После нещо се обърка обаче. Тресеше се бурно, неконтролируемо и за момент помисли, че ще се пръсне. И  едва не го направи. Идваше ѝ да изкрещи от болка, но стисна зъби и в следващият момент болката и топлината изчезнаха.

Земята отново се разлюля, дори се чуваше бучене. Всичко живо притихна и гледаха с ужас случващото се пред очите им. С изключение на Луцифер и Селийн. Те просто гледаха и се усмихваха. Първият пребледня щом видя създанието срещу него. Съществото се извисяваше метри над всички, а размахът на крилете му караше дори и короните на дърветата в другият край на поляната на се развиват.

- Сеной, дръж я! – Адам изкрещя и това привлече вниманието на съществото. То присви очите си и изпъна дългият си врат, отваряйки огромната си паст и изрева. А, когато я отвори втори път бе пагубно. Всичко бе погълнато от огненият дъх на съществото. Гърдите му светеха от чистият адски огън, който носеше в дробовете си и със всеки поет дъх сякаш набираше повече и повече сили и никой не можеше да се спаси от съдбата си. А, после когато се увери че нямаше нито един останал жив ангел просто се сгромоляса на земята. От съществото не бе останал и помен, а на негово място лежеше гола червенокоса девойка. От небето вече не валеше дъжд, а пепел и всичко бе потънало в черен, непрогледен мрак. Точно както бе писано. Черната луна бе изгряла.

_____________________________________________________________

От огъня роди се тя

Съединението на езичеството и едноверието

Дъщеря на луната и на най-ярката звезда

Тя бе орисана да сложи край на вечната война

И като косата в ръцете на жътваря всичко из основи ще пожъне

и светът отново ще бъде такъв какъвто нявга бе

щом черната луна тя отново на небето върне

и всичко ще свърши така, както започна

под лъчите на демоничната луна

и покрито в пепелта

________________________________________________________________

ЗНАМ, ЧЕ ВИ РАЗБИХ СЪРЧИЦАТА НО БЕШЕ НАЛОЖИТЕЛНО. НО КАКВО Е ЕДНА УЖ ТОЛКОВА ВЕЛИКА ЗАПЛАхА, ЗА КОЯТО СЕ ГОВОРИ ЦЯЛА КНИГА И ДА НЕ СЕ ДАДЕ ЖЕРТВА? ВЕЛИКАТА ВОЙНА ИЗИСКВА ЖЕРТВИ. И В ЖИВОТА Е ТАКА. НЕ МОЖЕ ЧОВЕК ХЕМ ДА СИ ПАЗИ ТОРТАТА ХЕМ ДА Я ИЗЯДЕ. УВИ, ЖИВОТЪТ НЕ Е УСТРОЕН ТАКА. 

ЗНАМ, ЧЕ ВЕРОЯТНО ИМАТЕ АДСКИ МНОГО  ВЪПРОСИ, НА КОЯТО ЗА ЖАЛОСТ НЯМА ДА МОГА ДА ОТГОВОРЯ СКОРО НО И ТОВА ЩЕ СЕ СЛУЧИ. 

НАДЯВАМ СЕ ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ГЛАВАТА ДА ВИ  Е ХАРЕСАЛА И ДА ОСТАНЕТЕ С МЕН ДО КРАЯ И НА СЛЕДВАЩАТА ЧАСТ. ОБЕЩАВАМ ВИ, НИЩО НЕ Е ТАКА КАКТО ИЗГЛЕЖДА. 

Е, АМИ, ПРИЯТЕН ДЕН ВИ ПОЖЕЛАВАМ. ОБИЧАМ ВИ! И СЕ НАДЯВАМ ВСЕ НЯКОГА ДА МИ ПРОСТИТЕ.