Глава 38 - Спи сега, утре ще се бием
ЗНАМ, ЗНАМ, ОБОЖАВАТЕ МЕ. ГЛАВАТА Е КРАТИЧКА, НО ПЪК РАДВА И УТРЕ ВЕЧЕ Е ВРЕМЕ ДА СЕ ВДИГАМЕ НА ОРЪЖИЕ.
НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - НАСПАМЕТЕ МИ УМОРЕНАТА ДУШИЧКА С ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ДОКАТО Е ВРЕМЕ И МЕ ОБИЧАТЕ.
А, СЕГА ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ.
*Лилит*
Не зная как но след разговорът с майка се намерих пред старата си колиба, където в момента бяха настанени синът ми и приятелката му, заедно със синът им. Навън валеше като из ведро, типично по ноемврийски, а аз седях пред врата подгизнала до мозъкът на костите си и стискайки корема ми. Кървави сълзи се стичаха от очите ми, но поне дъждът ги отмиваше. Дълго време стоях пред врата и се чудех дали да почукам. От една страна вече беше късно и не исках да ги будя, но от друга само Абадон можеше да ми даде съвет. Къщата светеше обаче и това ме навяваше на мисълта, че все още не си бяха легнали. Движение около прозореца хвана окото ми. Пердетата на прозорец на всекидневната се мръднаха и само след няколко секунди вратата пред мен се отвори и синът ми застана на прага.
- Майко? – беше изненадан от това, че ме вижда. Но после притеснение се изписа на лицето ми. – Какво има? Защо седиш на дъжда? – а, после забеляза и розовите следи по лицето ми и веднага се отзова пред мен. – Плакала ли си?
- Абадон, аз – така и не успях да довърша изречението си, защото сълзите отново взеха власт над мен. Само, че вече не бяха щастие. Бяха от безсилие.
- Влез вътре. – прегърна ме и ме поведе вътре. – Бев, скъпа, донеси чаша вода, моля те.
Доведе ме до дивана и седна заедно с мен.
- Майко, какво има? Моля те, плашиш ме. – отчаянието в гласа му ме караше да плача още повече. – Майко?
- Какво има?
- Ето, пийни си. – Абадон поднесе чаша с вода към мен, но Бев го спря.
- Недей, ще се задави. Нека се поуспокои малко.
Не знам колко време ми беше отнело, за да се успокоя. Само знам, че в един момент сякаш просто пресъхнах. Гърдите ми все още свистяха, а дишането бе болезнено. Малка деликатна ръка ми поднесе чашата с вода и аз я изгълтах на един дъх, а преглъщането бе също така болезнено.
- Искаш ли още? – сладкият глас на Бевърли достигна до ушите ми и аз поклатих глава отрицателно.
- Благодаря. – моят глас обаче бе пресипнал от плач.
- Какво има, майко? Никога досега не съм те виждал в такова състояние. Плаша се.
- Бременна съм.
Знам, че току-що наруших обещанието дадено към майка ми, но не можех. Имах нужда да поговоря с някого, който ще ме разбере. Имах нужда да споделя.
- Това е чудесно. Честито! – Бевърли изчурулика. Така е, чудесно беше, но не беше чудесна частта че утре имаше шибана битка.
- Но това е хубаво. Винаги си го искала. Какво има? Да не би Ерос да не го иска?
- Ерос не знае. Там е проблемът. Ако разбере няма да ми позволи да се бия и обричам всички на смърт. Майка каза, че ще го разсея и от битката и ще бъде пагубно. – една сълза се търкулна по бузата ми. – Не знам какво да правя, Абадон. Главата ми е каша. Объркана съм. Адски объркана. Само ти можеш да ми помогнеш.
- Първо, искам да се успокоиш. Става ли? – пресегна се избърса лицето ми. Палците му погалиха кожата ми и аз се опитах да преглътна буцата в гърлото ми, но уви без особен успех. Проклетото нещо отказваше да помръдне. – Истината е, че не знам как да помогна. Ако бях на негово място щях да направя същото. Но ако знаех, че съдбата на всички свръхествени същества е в мои ръце бих се бил без да се поколебая. Цялата ситуация е прекалено объркана, но споделям мнението на Селийн. По-добре е да не знае. Това ще наруши преценката му за много неща.
- Не искам да го лъжа.
- Знам, майко. Но това не е лъжа. Ще му кажеш веднага след като битката свърши и ще имате цялото време на света да се радвате. По-добре е така. Битката е важно, не можем да рискуваме нещо да се случи се случи на някой от двама ви. Вярвали ти се или не има мъже, които биха бранили жените и децата с цената на живота си. И Ерос изглежда точно от този тип мъже. Той значи нещо за теб. Не е нужно да казваш нищо, защото го виждам в погледът ти. И ти значиш нещо за него. Не проваляй шансовете ни. Знам, че искам много от теб, но ме помоли за съвет и ти го давам.
- Знам. – кимнах, преглъщайки сълзите си. Избърсах и аз самата под очите си с помощта на ръкавите си. – Моля ви, не казвайте на никого.
- Разбира се.
- Нищо няма да излезе от устата ми.
И двамата бяха хванали ръцете ми и се усмихваха.
- И Лиам ще си има другарче. Хей, мога ли да участвам после в изборът на име? Бевърли категорично не ми даде.
- Да, защото искаше да кръстиш синът ни Цезар.
- Е, пак беше по-добре от твоето Дейвид. Или какво беше другото? А, да. Витторио. – нарочно изтъни гласът си на двете имена и аз се разсмях.
- Благодаря ви, деца. Вие сте чудесни. – усмихнах им се.- Е, аз ще тръгвам. Ще ви оставям да поспите. Лека нощ. – целунах и двамата по челата.
- Лека нощ, майко. – синът ми се усмихна и също ме целуна по челото.
- Лека нощ, майко. – казаното от Бевърли ме изненада и ме даде този малък лъч светлина, от който не бях подозирала че имам нужда.
- Лека нощ, миличка. Бъди благословена. И ти и малкото, което расте вътре в теб. – изрекох орисията си и я подпечатах с нова целувка по челото и докосване на корема ѝ. Дематериализирах се обратно в къщата на Ерос. Всичко бе така както я бях оставила. Щом ме видя сякаш камък му падна от сърцето, съдейки по облекчената въздишка която изпусна.
- Къде беше? Тъкмо тръгвах да те търся. Прибрах се преди малко и видях, че те няма. Чакай. Това кръв ли е? Защо имаш кръв по лицето?
- Да му се не види, спри! – изпуснах си нервите и му подвикнах, но веднага съжалих. – Мамка му, извинявай. Не си ти виновен. Нервна съм просто. Плаках, това е всичко. Всичко ми е наред, уверявам те. И не съм убивала никого, ако за това мислиш.
Обви ръце около мен и ме накара да го погледна.
- Защо си плакала? – тонът в гласът му се смекчи.
- Нерви. Цялото това напрежение около войната ми дойде в повече. Бях при Абадон и Бев и с тях поговорих.
- Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко нали?
- Знам, но няма нищо за казване. Всичко е наред. Уверявам те. – усмихнах се леко, надявайки се да ми повярва.
- Добре. Но ако има нещо винаги можеш да ми кажеш. Хайде, сега да лягаме, какво ще кажеш? Утре ни чака дълъг ден.
- Прочете ми мислите. Но първо трябва да се изкъпя.
- Аз също. – усмихна се и ме целуна по челото. – Хайде, бягай първо ти.
Хм, това беше нещо ново.
- Няма ли заедно? – въпросът ми го изненада, но веднага след това се ухили. Мъже...
- Не мислех, че ти е до това сега, но нямам абсолютно никакъв проблем. – точно щях да го смъмря, когато се намерих вдигната на ръце. Изпищях и се хванах здраво за него, а той се смееше. Хайде, милейди, топлият душ ви очаква. И дори ще се сдобиете с безплатно миене на гърба.
Ерос беше просто непоправим.
Изкъпахме се набързо и си легнахме. И двамата бяхме прекалено изморени за нещо друго, но тази нощ различното беше, че лежах в обятията му и просто бяхме насаме един с друг и няма да лъжа беше ми приятно. Чувствах се сигурно в обятията му. Не знам, беше ми трудно да го обясня и чувството ми беше крайно чуждо.
- Мислиш ли, че ако не ни бяха събрали заради битката с теб щяхме да бъдем двойка?
- Моля? Що за въпрос е това? – очите ми се забодоха в неговите.
- Не знам. – сви рамена. – Замислих се просто. Ако зависеше от мен бих искал да останеш.
- Може и да остана. Не знам, не съм го измислила още. Чакай първо да видим утре какво ще стане.
- Специална си.
- Моля?
- За мен ти си специална. Исках просто да ти го кажа, ако утре нещо се обърка.
Нещо в гърдите ме сви щом каза това. Само при мисълта, че утре нещо може да се обърка ми идеше да заплача отново.
- Нека не говорим, за това. Спи сега. Утре ще се бием. – погалих го по брадясалата буза и забелязах, можех да се закълна че очите му плувнаха в непроляти сълзи.
- Искам да те любя един последен път. – взе лицето ми в треперещи ръце.
- Не говори така, мамка му. Няма да е последен. Ще имаме още толкова време заедно, Ерос.
- Искам да те любя. Да имам нещо, което ще ме крепи през цялото време. – една сълза се търкулна по бузата му, но за разлика от моите неговите бяха бистри, бяха чисти. Показваха цялата тази човещина, която аз не притежавах.
- Шшш, всичко ще бъде наред. Обещавам. – приближих устни до неговите и го целунах със всичко в себе си, а той ми отвърна по същият начин. Устните му бяха солени, имаха вкус на печал и тази целувка бе толкова горчива, че сърцето ми, ако въобще имах такова се късаше. Бавно, много бавно се настаних върху него и гърдите ни се опряха плът в плът, без никакви прегради. Плъзнах трепереща ръка по тялото му и той направи същото. Ръцете му оставаха изгарящи следи след себе си. За пръв път обаче не прибързвахме. Все едно и двамата имахме нужда просто да бъдем в обятията един на друг и да си посветим време и всичко бе толкова различно. А, когато най-накрая ме изпълни се почувствах се почувствах сякаш след толкова много години цяла. В един момент просто спря и отново пое лицето ми в шепи, облягайки чело в моето.
- Не искам да те губя. – прошепна с пресипнал глас. Очите му бяха насълзени, тези невероятни негови буреносни зелени очи бяха пълни в тъга. И бях сигурна, че и моите също. Сърцето ми нарасна в гърдите и ми пречеха да дишам, а онази буца в гърлото ми отказваше да напусне. Всичко сочеше към едно: най-накрая бях открила това, което търсех от както свят светува. Ерос означаваше много повече за мен отколкото мислех.