Демонична Луна (18+)

ОКЕЙ, ДРЪЖТЕ СЕ НЯКАК СИ ЗАЩОТО ГАРАНЦИЯ ЧЕ ТАЗИ ГЛАВА НЕ Е НИЩО, КОЕТО СТЕ ОЧАКВАЛИ. ПРОСТО ЩЕ ВИ ЗАБИЯ В ЗЕМЯТА С НЕЯ.  ДО ФИНАЛА ОСТАВАТ ОЩЕ ТРИ ГЛАВИ (С ФИНАЛНАТА)  И ДО КРАЯ НА СЕДМИЦАТА БЕЛЕЖИМ ФИНИТО НА ПЪРВА ЧАСТ, ЗА КОЕТО ЛИЧНО АЗ НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ. 

Е, СТИГА ПРИКАЗКИ. НАСЛАДЕТЕ СЕ СЕГА НА ТАЗИ, АКО ОБИЧАТЕ ПЪК ЗА ДРУГИТЕ МУ МИ МИСЛЕТЕ СЛЕД КАТО ПРОЧЕТЕТЕ ТАЗИ. 

И СЪЩООО ТАКАА ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ КАКТО СПАЙК ИСКА ЛАЗАНЯ. ТАКА ЧЕ, ПЛИЙС ПОСТАРАЙТЕ СЕ. 

*Лилит*

Във въздухът над прайда тегнеше огромно напрежение. Оставаше един до битката и това се отразяваше на всичко особено над мен. Още от както се върнахме с Ерос от Калифорния в мен цареше странно чувство. Гадеше ми се. От тренировките се изморявах притеснително бързо и единствено исках да спя. Не зная на какво се дължеше. Вероятно бяха нервите от утрешната битка. Това бе единственото ми обяснение. Ерос бдеше над мен, като ястреб и дори и баща ми и майка ми бяха загрижени. Велзевул дори бе загърбил неприязма си към мен, а Азазел и Асмодис също бяха до мен, макар и това да не харесваше на Ерос. Всъщност, като загърбим факта, че бяхме спали неколкократно заедно те ми бяха приятели. Асмодис беше и баща на Девилин.

Бяхме се събрали на последната ни закуска преди битката. Няма да крия, вероятността и това да бъде последната закуска изобщо на някои бе огромна. Вещиците, предвождани от Хеката също бяха тук, както и останалите богини. Бащата на Абадон също бе тук, но с него не разговарях особено. Между нас нещата не бяха цветущи. Истинският Ангел на бездната не бе особено приятна личност. Виждаше му се краят обаче. Утре да минеше и отново щях да се върна към предишният си живот. Все още мислех по думите си обаче...от една страна наистина исках да бъда отново себе си, но от друга...не мога да повярвам, че го казвах но наистина бях свикнала с това място и хората тук. Най-вече с Ерос. Сякаш бе усетил внезапната промяна в настроението ми, Ерос сложи ръка на бедрото ми и го разтри. Обърнах се към него и на лицето си имаше съвсем лека усмивка, която казваше „Всичко ще бъде наред". Облегнах глава на рамото му, изпускайки уморена въздишка и той ме прегърна, поставяйки малка целувка на челото ми. Това определено бе нещо ново, но бях толкова уморена че дори не обърнах внимание. Исках просто да поспя. Един от пазачите влезе вътре и се запъти право към нас, което накара Ерос да вдигне глава.

- Алфа, Луна, едно семейство ви търси. Абаддон каза, че се казва. На посмях да ги пусна преди да-

- Пусни ги. – отсякох и той кимна покорно. Това вече ме събуди и аз се изправих на стола си.

- Да, Луна. – излезе и минута по-късно синът ми и Бевърли с Лиам на лице влязоха. Изправих се и леко се олюлях, но Ерос веднага ме хвана. Това не остана незабелязано от никого, но аз не му обърнах особено внимание. Точно сега нямаше да позволя на нищо да помрачи щастието ми от това, че синът ми бе тук.

- Извиняваме се, че ви прекъсваме.

- Глупости, сядайте, деца.

- Брей, блудният син се завърна. – баща му се ухили злобно и аз го стрелнах със злобен поглед.

Девилин също се изправи и сложи ръце пред устата си и забелязах как очите ѝ се бяха насълзили.

- Братко! – изтича до него и го прегърна, а той изглеждаше шокиран от избликът ѝ на щастие. Ерос помили за още два стола и те се донесоха на мига. Бевърли и Абадон се настаниха, но в мига в който Абадон видя баща си сведе поглед. Седнах отново на мястото си до Ерос и реших да разчупя леда.

- Как сте, деца? Какво ви доведе тук? – попитах ги, разсейвайки синът си.

Той прочисти гърло и се взря в мен.

- Не можех да ви оставя сами в битката. Правилно е да бъда до вас.

Не ме разбирайте погрешно радвах се, че са тук но както той сам бе казал имаше семейство, едно дете и още едно на път. И то щеше да пристигне скоро съдейки по доста забележимият корем на Бевърли.

- Нямаше нужда. Имаш семейство...не бих искала нещо да ви случи.

- Така е правилно, майко. Не бива да се изоставяме в трудни моменти.

- Забавно е, че точно ти го казваш.

- Абадон, затвори си шибаната уста! – изръмжах, тропайки по масата, сепвайки всички.

- И защо? –

- Защото това е моят син! И няма да ти позволя да го прогониш!

- Той замина!

- Чудя се защо ли!

- Знай си мястото, курво! Виж го какъв е! Той е срам!

- Не биваше да го казваш! – гласът ми падна опасно ниско и само за милисекунда онзи изпепеляващ, разрушителен гняв ме обзе. Излетях от мястото, трансформирайки се напълно и го тръшнах в най-близката стена, а ръката ми го стискаше за гърлото. – Първо, на моя територия си! И второ, ако още веднъж кажеш нещо за някое от децата ми ти обещавам, че ще си докопам лично ръцете до шибана райска стомана и ще те убия!

- Бих искал да те видя как опитваш!

Настана суматоха. Чу се детски плач и вяло чух как Ерос накара всички да се разкарат. Не го жалех обаче. Хапех, драсках, удрях, ритах, но и той копелето с копелето не ми оставаше длъжен.

- Разкарай се от майка ми!

- Давам ти точно три секунди да престанеш, после започвам да чупя кости!

Два чифта чужди ръце се обвиха около мен и ме дръпнаха настрана, а аз буйствах.

- Пусни ми веднага! – ръмжах и ритах, този който ме държеше.

- Лилит, престани!

А, Ерос било. Евър и синът ми бяха хванали онзи шибаняк и все пак успяха да ни разтърват.

- Ти, престани да ме риташ! А, ти. – обърна се към Абадон. – Ако мислиш да създаваш само проблеми си разкарай вехтият задник от шибаната ми територия!

Той единствено се изсмя суха и в следващата секунда вече го нямаше. Издухах падналата коса над очите ми, а сърцето ми бумкаше в гърдите.

- Ще буйстваш ли още или да те пускам? – Ерос се заяде и аз единствено изръмжах в недоволство, но въпреки това замълчах. Той прие това като знак да ме пусне и краката ми отново докоснаха земята. Съжалих за това, обаче защото кракът ме болеше зверски и аз изсъсках от болка. Ерос веднага реагира. Завъртя ме с лице към него и ме инспектира внимателно. Изръмжа, когато видя няколкото видими драскотини и наранявания, някои от които шуртеше кръв. Мамка му и шибанякът долен!

- Този шибаняк!

- Добре ли си? – синът ми дойде до мен. В този момент целият ми гняв се изпари и се окопитих.

- Аз, ъм, да. Да, добре съм. Нищо ми няма. – уверих го, игнорирайки болката. Цялата се сковах от шок, когато той се наведе и ме пое в обятията си. Чувство толкова непознато, че дори ми беше странно. Въздухът ми секна в гърдите. Но въпреки покът беше приятно. Беше топло. И бих искала повече от това чувство.

- Благодаря ти. За това, че се застъпи за мен.

- Разбира се, синко. – аз самата обвих ръце около него и го стиснах. Стисках защото ме беше страх да не го изгубя отново.

...

Вечерта преди битката всички се бяха оттеглили по стаите си, включително и аз и Ерос, но на него му излезе някаква работа и ме остави сама с майка ми. Мълчахме си през повечето време, като аз се мъчех да спя, по-скоро дремя.

- Готова ли си за битката утре?

- Родена съм готова. Без майтап. – изпуфтях и се завъртях по корем, притискайки една възглавница към него. Наистина ми беше лошо. А, това бе супер нетипично за мен.

- Можеш ли някой път да говориш без да се заяждаш? – отпи от виното си, взирайки се в мен проницателно.

- Не, майко. Не мога. Не мога, защото целият ми живот, цялото ми съществуване е било с цел.

- Всеки има някаква цел в този свят, дъще. В случаят твоята е важна за всяко свръхестествено същество. Писано ти е да сложиш край на тази война и вече си готова за това. Което ми напомня...

Е, това прикова вниманието ми. Изправих се в леглото, което изискваше повече сила от обикновено. Тя щракна с пръсти и в следващият момент в ръцете ѝ се появи платнена кесия.

- Това е за теб. – подхвърли ми я и кесията падна до мен на леглото. Докопах се до нея и я развързах. На пипане вътре имаше нещо тънко и твърдо. Сбръчках вежди и когато я отворих и извадих предмета от вътре застинах.

- Това...? Това, каквото си мисля ли е?

- Знаеш какво е това.

- Това е реброто, което остана от Ева...след като я убих. Мислех, че е загубено.

- За щастие не е.

- Но защо ми го даваш? Напълно безполезно е.

- Точно тук грешиш, скъпа дъще. – взря се в мен и на лицето ѝ се появи подла полуусмивка. – Това е единственото средство чрез което можеш да убиеш Адам.

...

Усещах тежестта на предмета в ръката си. Такава мощ в толкова малко тяло. Това ребро имаше силата да сложи край на всичките ми проблеми. Утре щях да убия Адам и сложа край на всичко веднъж за винаги, а после...после. После си нямах никаква шибана идея какво щях да правя. Огънят пръщеше в камината и огънят огряваше всичко в мека, оранжево-червеникава светлина. Майка ми седеше до мен и все така сърбаше виното си докато аз може би вече цял час не отделях поглед от реброто. Всичко, което бе останало от Ева. Всичко, което тя някога е била. Едно просто ребро. При това деветото. Единствената кост в човешкото тяло без костен мозък.

- Скрий го добре. И го пази. Счупиш ли го веднъж е неизползваемо.

- От кога знаеш за него?

- Винаги съм знаела за него.

- И ми казваш чак сега? – погледнах я невярващо.

- Не беше готова.

- И сега вече съм? Какво в името на Старите Богове, майко! – вече бях на крака и крещях в лицето ѝ. – Това поредната ти игра ли е? Какво те кара да мислиш, че вече съм готова?

- По-готова си отколкото си мислиш, дъще. Но това е друга тема. Сега скрий реброто и не казвай на никого за него.

- Ти си напълно побъркана. – поклатих глава, но въпреки това я послушах. Качих се до горе и измъкнах сака си из под леглото на Ерос. Метнах го на леглото и извадих някои от горните дрехи.

- И все пак ме направи баба. – гласът на майка ми се прокрадна зад мен. Казаното от нея ме накара да се обърна светкавично.

- Какво каза?

- Направи ме баба.

- За какво говориш? Отдавна си баба.

- Този път наистина. – погледна ме напълно сериозно. Чакай малко. Наклоних глава настрани, взирайки се ту в нея ту в корема си. Нима бе възможно?

- Искаш да ми кажеш, че?

Изражението на лицето на майка ми се смекчи. Можех да се закълна, че видях дори истинска усмивка на устните ѝ. Дойде до мен и хвана ръката ми, карайки ме да седна на леглото и тя ме последва.

- Най-накрая получи това, което искаше най-много на света, детето ми. – сложи другата си ръка на стомаха си и го погали. Не отделях очи от тази същата ръка.

- Майко? Нали не ме лъжеш? Моля те, кажи ми че не ме лъжеш? – гласът ми потрепери, а отчаянието се лееше от него.

- Не, скъпа. Не те лъжа. Бременна си. С Ерос ще си имате дете.

Нещо мокро се търкулна по бузата ми и капна върху ръката ѝ. Не можеше да бъде. Инстинктивно сложих ръка върху нейната, ала тя махна своята и сега бе само моята. Смях през сълзи се изтръгна от мен. Усещах. Не знам какво беше точно но го усещах. И нямаше болка. Беше почти трудно за вярване. Звучеше налудничаво дори.

- Ще си имам бебе.

- Да, дъще. - тя кимна, потвърждавайки. 

- Ще си имам бебе! – изсмях се и заридах от щастие. Щях да даря живот. Най-голямата ми мечта се сбъдна след толкова много години и в най-неподходящият момент. – Чакай, ами битката? Как ще се бия, когато знам че нося бебе вътре в мен? Майко, не мога. Ако нещо му се случи никога няма-

- Затова е важно да победим, момичето ми. Нищо няма да се случи на бебето докато ти си жива, погрижила съм се за това. Всичко ще бъде наред, уверявам те. Но не бива да казваш на никого докато не мине битката.

- Ами, Ерос? – подсмръкнах.

- Особено на Ерос. Ще го разсееш и това ще бъде пагубно за него, за всички ни. Обещай ми, дъще. Обещай, че няма да казваш на никого.

Беше права. Колкото и да бъдеше трудно майка беше права. Ерос не биваше да знае докато не отмине битката, защото в противен случай никога нямаше да ми даде да се бия.

- Обещавам. 

____________________________________

Е, КАК БЕШЕ? ЖЕЛАНИЕ ДА МЕ УБИЕТЕ ПО СКАЛАТА ОТ 1- ГЛАВА 40? 

ДОБРЕ, ДОБРЕ, СПИРАМ. 

НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ Е ХАРЕСАЛА И НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ ДА ЧУЯ (ПРОЧЕТА) КАКВО МИСЛИТЕ ЗА НЕЯ ИЛИ ЧЕ ЩЕ СЕ СЛУЧИ ПО-НАТАТЪК. ЛЮБОПИТНО МИ ДА Е ДА РАЗБЕРА ВИЕ КАК ВИЖДАТЕ НА НЕЩАТА И КАК МИСЛИТЕ, ЧЕ ЩЕ СВЪРШИ ИСТОРИЯТА ИЛИ ЗА КАКВО ЩЕ СЕ РАЗКАЗВА ВТОРАТА ЧАСТ. ХАЙДЕ, ЧАО ОТ МЕН. НЯМА ДА ВИ ОТЕГЧАВАМ ПОВЕЧЕ. 

A, ЗА МАЛКО ДА ЗАБРАВЯ. ПОНЕЖЕ ИМАШЕ ОГРОМНО РАЗМИНАВАНЕ МЕЖДУ ОБРАЗЪТ НА АБАДОН В КНИГАТА И "ИСТИНСКИЯТ" РЕШИХ АБАДОН В КНИГАТА, КОГОТО ПОЗНАВАМЕ ДА НЕ Е ИСТИНСКИЯТ АНГЕЛ НА БЕЗДНАТА, ТЪЙ КАТО Е ПРЕКАЛЕНО РОМАНТИЗИРАН И НЯКАК СИ НЕ ПАСВАШЕ НА ЦЯЛАТА КОНЦЕПЦИЯ. ЗА ТОВА, МОЛЯ КАЖТЕ "ЗДРАВЕЙ" НА ИСТИНСКИЯ АНГЕЛ НА БЕЗДНАТА - АБАДОН. ОБЪРКВАНЕ ЗНАМ, НО НЯМАШЕ КАК. ЧОВЕКА ПРОСТО Е МНОГО САМОВЛЮБЕН И ПОИСКА ДА КРЪСТИ СИНА СИ НА СЕБЕ СИ. 

ОБИЧАМ ВИ!