Глава 35 - Мили демонични бебета
НЕКА ОТБЕЛЖИМ ФАКТА, ЧЕ ТОВА Е СРАВНИТЕЛНО БЪРЗ ЪПДЕЙТ. ГЛАВАТА БЕШЕ ЦЯЛА, НО Я РАЗДЕЛИХ НА ДВЕ ЗАЩОТО 16 СТРАНИЦИ ЩЯХА ДА ДОЙДАТ В ПОВЕЧКО, НО КАКТО И ДА Е.
ПОДНАСЯМ ВИ ПЪРВА ЧАСТ И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА. НЯКОИ ОТ ВАС СИГУРНО ПОМНЯТ АБАДДОН И(ПАРДОМ, ДЕЙМЪН РЕЙДЖ) И БЕВЪРЛИ. ЗАЩО ИМАМ НАВИКА ДА СИ СПОМЕНАВАМ ГЕРОИТЕ В ПОЧТИ ВСИЧКИ ИСТОРИИ НЕ ЗНАМ, НО ТУК МИ СЕ СТРУВАШЕ ПРАВИЛНО, ЗАЩОТО ЛИЛИТ ВСЕ ПАК Е МАЙКА НА ВСИЧКИ ДЕМОНИ.
Е, ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ.
ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ КАКТО СНАХАТА НА ЛИЛИТ СЕ ПРЕВЪЗНАСЯ ПО НЕЯ.
ОБИЧАМ ВИ!
*Лилит*
Реалността ни удари като мокър парцал през лицето. Онези три дни се изнизаха сякаш със скоростта на светлината и с Ерос бяхме принудени да се изправим срещу суровата действителност, в която заплахата все още дебнеше през прозореца и имахме битка за водеше. Няма да лъжа, беше приятно цели три дни да не правя нищо друго освен да се излежавам и да се храня, но както всичко хубаво така и това дойде към своят край. В прайдът кипеше от живот. Всички обвързани двойки с трепет чакаха да дойде другият месец и да разберат, че очакват малки. Аз също чаках макар и не толкова очевидно, като останалите но се молех на майка ми поне този път да не ме ограбеше от това, защото това дете щеше да бъде единствено ми спасение. Имахме четири дни до битката. Четири дни, от които отброявах секундите. Съюзниците ни бяха започнали да пристигат, също и децата ми, предвождани от баща ми и принцовете на Ада. Ерос разбира се, хич не се радваше да ме вижда в обкръжението на Велзевул, Мамон, Азазел, Асмодис, Левиатан и Белфегор. И без да му казвам той знаеше, че имах пребогата история с тях.
Вампирите също бяха дошли и единствените останали бяха вещиците. Имахме на разположение армия надвишаваща тридесет хиляди и се надявах, не молех се, да ги бием без излишни жертви. Тренирахме неуморно, всеки даваше всичко от себе си и се стараеше да бъде по-добра версия на себе си. Вземаха битката на сериозно и не подценяваха заплахата и това ми харесваше.
Оставих горещите струи вода да отмият мръсотията от тялото ми и чух вратата да се отваря. Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера че е Ерос, защото присъствието му се усещаше във въздуха. Само след секунда две силни мъжки ръце ме притеглиха към огромни гърди и се отпуснах върху него.
- Липсваше ми. – промърмори срещу кожата на врата ми и целуна белегът и това предизвика редица от вълни да заклатушкат тялото ми. Връзката си оказваше влияние върху държанието ми спрямо него и това не ми харесваше. Още малко...само още малко и щях да се върна към нормалният си живот. А, докъде бях? А, да тъпакът каза че съм му била липсвала.
- Заедно сме цял ден.
- Не по начинът, който искам. – изръмжа игриво и завъртя хълбоци нарочно. О, е, добре де...
Притворих очи и устните ми се разтегнаха в усмивка щом започна да обсипва кожата на шията и раменете ми със стотици целувки. Усетих зъбите му на белегът и стимулацията там ме накара да потреперя и да простена името му. Усетих го да се подсмихва и се притисна още повече към мен, плъзвайки ръце по тялото ми. Съвсем неочаквано ме завъртя и бях притисната между стената и огромното му тяло. Ако Ерос и преди си беше огромен, то сега след обвързването бе станал двоен. Както всеки Ликан така и той бе претърпял нещо като втора трансформация след обвързването ни и сега се получи така, че нито дрехите, нито обувките му ставаха. Извисяваше се на цели почти две глави от мен, а бях висока.
- Искам те.- промърмори с дрезгав в ухото ми, а ръцете му шареха по тялото ми и в момента една от тях се проправяше път между краката ми. – Толкова много. – после устните му се преместиха по-ниско и обсипваше кожата ми с десетки, ако не и хиляди целувки, а аз трябваше да се държа за него. - Не мога да спра да мисля за теб. Пък и...имаме бебе за правене. Няма да се направи само нали знаеш?
- Непоправим си. – изкикотих се. Той вдигна поглед и устните му се разтегнаха в мръснишка усмивка преди да се наведе и да ме целуне.
...
- Добър ден, майко. – повечето от децата ми, които бяха в дневната ме поздравиха щом с Ерос влязохме.
- Здравейте. – усмихнах им се, слушвайки се в думите на Ерос да се държа по-добре с тях. Огледах тълпата, на ум изреждайки имената ми за да видя кой ми липсваше. –Девилин къде е?
- Тръгна си след тренировка с Шаро, оттогава не се е появявала. – един от синовете ми, Леонард се появи от кухнята с бира в ръка. Кимнах в отговор и се запътих към кухнята, където както винаги бе Мама Делфин.
- Здравей, Мамо Делфин. – поздравих я и се надигнах на барплота.
- Здравейте, Луна. – отвърна ми вяло и продължи да си прави това което си правеше, а аз свъсих вежди. Хмм, това беше странно.
- Всичко наред ли?
- Да, Луна. - отвърна също толкова вяло. Какво пък ѝ беше станало на тази жена? Е, както и да е, нейн си проблем.
- Здравей, Мамо Делфин! – в този момент и Ерос се появи.
- Здравей, момчето ми! – цялата засия щом го видя и аз не можех да не зяпна. Ерос дойде до мен и ме прегърна, докосвайки устни челото ми. Добре, това сега какво беше? Някой можеше ли да ме светне дали някога бях правила нещо лошо на тази жена, защото лично аз не помнех? Не че ме интересуваше де. Просто ей така информативно...
- Бебе, ти?
Разтърсих глава в отговор. Толкова се бях улисала в мисли, че не бях чула разговорът им.
- Попитах те дали си гладна.
- Не, не съм. Благодаря. – опитах всичко възможна да звуча любезно, но вместо това май звучах така сякаш бях захапала лимон.
Оставих Ерос да се нахрани в кухнята и се върнах при децата си, но застинах едва на входа.
- Ти чули? Абаддон ще има второ дете и затова не иска да се включи.
Какво? Второ дете ли?
- Не знам, никога не го бях очаквал от него.
- Трябваше да го видиш. Не прилича на себе си. Толкова е различен...прилича на човек и това е отвратително.
...
Побърквах се. Крачех из всекидневната в къщата на Ерос и място не можех да си намеря. Мисълта за Абадон ме измъчваше. Имах внук. Истински при това. Щях да имам и втори, за който нямаше и да разбера ако не бях Йосефер и Лангдър. Трябваше да оправя нещата с него. Исках да оправя нещата с него. Той беше мой син все пак, един от първите.
- Къде изче-Какво ти има? – Ерос влезе през вратата в добро настроение, но то веднага се изпари в момента, в който ме видя да обикалям нервно дневната. Аз от своя страна единствено изпуфтях и се пльоснах на дивана, слагайки глава в шепите си.
- Ей, ей, Лилит? – дойде до мен и клекна. Взе ръцете ми и ми се наложи да го погледна. – Какво има?
Поех си дълбоко въздух, притваряйки очи.
- Абадон...ще има второ дете и аз никога нямаше да разбера, ако не бях дочула двама от синовете ми да си говорят.
- А, Абаддон е един от синовете ти? – попита, вирвайки вежда и аз кимнах в отговор. – Добре, а той къде е?
- Лос Анджелис.
- Тогава какво чакаме? Нека тръгваме.
Това определено ме шокира. Очаквах да каже всичко друго, но не и това.
- Какво?
- Трябва да отидем и да поговориш със сина си. Това те мъчи, Лилит и аз няма да стоя и гледам отстрани как се мъчиш, когато знам че мога да направя нещо. Хайде, само ще се преоблека и съм готов.
...
Кацнахме до малката плажна къща и с Ерос се спогледахме и сякаш само с очи го питах дали да го направя. В отговор той единствено ми се усмихна окуражително и доближи устни до челото ми, а това бе жест който говореше повече и от хиляди думи. Застана до мен и хвана ръката ми и инстинктивно аз стиснах неговата. Това беше жест, който не остана незабелязан от него и отново се усмихна. Вземахме пътя до вратата крачка по крачка, ръка в ръка и веднъж застанали до нея аз си поех дълбоко въздух и отново се взрях питащо в зелените му очи. Ерос кимна бавно и ми се усмихна, сякаш казвайки ми „Ти можеш" и отново си поех дълбоко дъх, в опити да прогоня тази несигурност от мен. Никога не съм била толкова несигурна колкото бях сега. Смеех да си призная, че дори ме беше страх. Беше ме страх да не ме отритне отново.
- Хайде, любов, ти можеш. – приговори ме. – Хайде, ти си Лилит. Можеш всичко.
Точно от там идваше всичко. Защото бях Лилит. Заядох се на ум, но не казах нищо друго и просто си поех за пореден път дъх. Най-накрая събрах смелост и кокалчетата ми издрънчаха по дървото. Отдръпнахме се крачка назад и зачакахме. От другата страна проехтяха стъпки, а когато врата се отвори бях посрещната от красивият си чернокос син, чиято усмивка замря в момента в който ме видя. Това определено беше реакция, която можеше да разбива сърца.
- Какво търсиш отново тук? Не ти ли казах нещо? – озъби ми се и Ерос изръмжа предупредително, заставайки зад мен. – Прибери си кучето пазач, не може да ме впечатли.
- Не съм ѝ никакво куче пазач, аз съм-
- Неин спътник, да, да знам. – завъртя очи с досада. – Защо сте тук? Ако е за битката, както казах не мога да участвам. Не мога да оставя жена си и децата си.
- Знам, сине. И уважавам това, но не за това съм тук. – най-накрая намерих дар словото си и взех думата. Преминах щитът образуван ми от тялото на Ерос и застанах до него. – Дойдох, защото беше неотложно.
- Е, ами, влизайте тогава предполагам. И по-тихо, защото Лиам спи. – пусна ни вътре и погледът ми се спусна по семплият, но все пак елегантен интериор. Настани ни в дневната и аз и Ерос седнахме на коженият диван един до друг. – Нещо за пиене?
- Не, сине, няма нужда. – уверих го. Той просто въздъхна и седна срещу нас.
- Е, разказвайте. За какво сте тук? – ясно бе, че искаше да се приключва с това колкото се може по-бързо. Разбирах това по тонът му и няма да лъжа това ме наскърбяваше.
Дъхът отново секна в гърдите ми и забравих как да говоря. Ерос усети това, защото отново стисна ръката ми, показвайки ми че беше тук. Погледите ни се срещнаха и се усмихнахме един на друг и не знам как, но това действително ми даде силите от които имах нужда.
- Дойдох, за да оправя нещата с теб. Противно на това, което мислиш-липсваш ми, сине. Искам да оправим нещата, искам да те виждам, да виждам и децата ти.
И ако нещо се случи на шибаната битка да знаеш, че майка ти те е обичала повече от всичко, но е била прекалено себична, за да го разбере навреме.
- Знам, че никога не съм била перфектната майка. – продължих, а той се изсмя. Сведох поглед веднага, а Ерос стисна ръката ми още по-силно.
- Проблемът не е това, че не си била перфектната майка. Проблемът е в това, че никога не си била майка-майка. Ние бяхме създадени, за да бъдем армия на теб и на Луцифер. Никога не сме имали детство. – думите ме жегнаха повече отколкото ми се искаше. Хайде, за това не мога да те виня защото така сме устроени. За това не си виновна ти, но оказва влияние.
- Искам да оправя нещата, наистина, Абаддон. Не знам как, но съм решена да опитам. Това за което ще те помоля е един шанс.
Той единствено въздъхна и ощипа носът си.
- Знаеш ли, до преди време се заричах никога да не ви простя това, че изобщо съществувам.
Тъжната истина бе, че щях да го разбера напълно, ако решеше да го направи.
- Кажи ми обаче как да бъда сигурен, че няма да ни изоставиш отново? Ами Лиъм? Как се очаква да му кажа къде си и защо те няма след като да речем свикне с теб?
- Винаги мога да идвам да ви виждам. Не искам от теб да се върнеш с мен в Пандемониум. Девилин също няма да се върне.
- О, нима? И как така? - е, това със сигурност прикова вниманието му.
- Тя...обвързана е.
- С вълк? Уау, нима майка ти го причини и на двете ви? Това е огромна подигравка с вас сигурно. – Абаддон се изсмя и Ерос изръмжа до мен. - Нищо лично, пич. Просто тези двете мразят мъже и в червата си.
- Всъщност сестра ти го обича.
- Това трябва да го видя, за да го повярвам.
- Скъпи, прибрах се! – звънлив женски глас се разнесе из къщата и на прага се появи ниска блондинка, с хартиени торби на ръце. – Ооо, гости ли имаме? Защо не ми каза по-рано?
- Не са гости. Остави торбите и ела. – синът ми каза на момичето една по-твърдо отколкото ми се искаше и му изръмжах.
- Ако още веднъж те хвана да ѝ говориш така ще си носиш последствията. – предупредих го и той се направи на приятно разсеян. Наежих се, но с длан на бедрото ми Ерос ме спря да правя каквото и да е и се проклех за това, че действително ме спря. Каква беше тази сила да му се не види? Девойката се върна отново и застана пред нас.
- Майко, това е Бевърли, приятелката ми. Бев, скъпа, това е майка ми. – Абддон ни представи и нейните очи се разшириха щом чу, че съм му майка, но въпреки това имаше широка усмивка на лице.
- Бевърли, приятно ми е.
- Лилит. – поех поднесената ми ръка и се здрависахме. При споменаването на името ми още повече се изцъкли.
- Лилит като името на първата жена или....
- Лилит като първата жена. Чакай, ти знаеш за мен?
- Разбира се! Как няма? Вие сте ми идол от ученическите години. Мили демонични бебета! Никога не съм смятала, че този ден ще дойде! Мамка му!
Уау! Е, това определено не беше често срещана реакция. И съдейки по изражението на синът ми той също мислеше така.
Прекарахме повече време тук отколкото предполагахме. Първо, че приятелката на сина ми се оказа мой почитател, което бе странно различно, но ми хареса да има някой който да споделя моите възгледи. След това синът им, Лиъм се събуди и официално се запознах с почти две годишният разбойник. Беше чисто копие на Абаддон и беше едно малко сладко демонче. А, говорът му беше още по-сладък. Не можех да се позная. Аз никога не използвах „сладък", но сега...Лиъм си беше сладък.
- Беше ни приятно. Определено трябва пак дойдете. Ваше величество, за мен беше чест. – приятелката на сина ми ми се поклани и аз изцъклих очи.
- Бевърли, казах ти нещо. Ако ме наричаш по име няма опасност да ти отсека главата. Виж, Ерос е още виж. – посочих ги и той веднага вдигна ръце във въздуха, а Бевърли сведе поглед. Абаддон я прегърна и разтри гърба ѝ. Постави длан на лакътя му и стиснах устни.
- Благодаря ти, че ми даде този шанс. Ще се постарая да не те разочаровам. – в отговор той единствено ми се усмихна и се приближи, за да ме целуне по челото. Абаддон, Абаддон, толкова се радвам че не си наследил нищо от мен и баща си...
- Обичам те и се пазете. – казах на излизане, а Ерос пожела единствено „Лека вечер".
- Хей, мамо... - синът ми ме спря на излизане и аз се обърнах към него, сбръчквайки вежди. – Моля те, умолявам те, ако имаш дете отново не го отглеждай в Ада. Подари му света и го възпитай подобаващо. – прошепна в ухото ми.
Вратата се затвори след нас и аз и Ерос слизахме по стълбите умълчани. Аз защото размишлявах по казаното от сина ми, а той нямам си и на идея защо. Застанахме на тротоара и той се обърна нахилен към мен. Слънцето вече залязваше тук и всичко бе обляно в мека оранжево, червеникава светлина.
- Нека останем тази нощ тук.
- Какво?
- Да останем тази нощ тук. Ще излезем на вечеря, ще си наемем стая в някой скъп хотел.
- Ерос...
- Хайде де, къде другаде можем да направим нещо такова освен в града на ангелите? Помисли си...хубава рокля прилепваща по теб, която после ще съдера и ще те чукам на някой прозорец. Не е ли това най-голямата сукубска мечта?
- Не. – но това звучеше хубаво обаче. Бих убила за малко разнообразие и всичко, което щеше да ме разсее от битката бе добре дошло. – Добре. Но нямам рокля с мен. Нито пък ти имаш костюм.
- Е, добре тогава, че си взех портфейла. – усмихна ми се лукаво, а ръцете му се обвиха около талията ми. – Нека ви изведем на пазар, госпожице Морнингстар.