Глава 31 - Извинение
ДА, ЗНАМ ШОК!!! ЖИВА СЪМ
НАДЯВАМ СЕ ТАЗИ ГЛАВА ДА ВИ ХАРЕСА, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ И АКО Е ТАКА ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ КАКТО ИСКАМ ДА СИ БЯХ ВКЪЩИ И ДА СПИНКАМ СЛАДОО СЛАДКО
НАУ ЕНДЖОЙ
СЛЕДВАЩАТА ГЛАВА Е ЦЕРЕМОНИЯТА ТАКА ЧЕ СЕ ПРИГОТВЕТЕЕЕЕ
*Ерос*
- Ще спреш ли да се сърдиш?
В отговор единствено получих нервно мучене и въздъхнах. Така беше от вчера насам. Не разбирах защо обаче реагираше така. Имам предвид, не беше моя вината, аз просто се застъпвах за нас.
- Лилит, хайде де! Не можеш да ме игнорираш цяла вечност. Други ден е церемонията ни.
Погледът ѝ крещеше „Само гледай", но отново не каза нищо друго и вместо се отпусна във ваната, оставяйки се на жените да мият тялото ѝ. Накрая просто въздъхнах и се отказах, защото не исках да се излагам пред вълците си и подобно на нея се отпуснах във ваната. Не бях свикнал да ме къпят в мляко и билки и цветя, които помагали при забременяване, но определено не се оплаквах.
- Девилин, какво е това? – всичко беше спокойно докато Лилит явно не бе видяла нещо много убезпокоително, съдейки по гласът ѝ. Е, явно бе дошъл момента да разбере...най-накрая.
- Какво?
- Това на врата ти.
Е, сега щеше да стане забавно.
Отворих очи и се насладих на побеснялото изражение на лицето на спътницата ми, а Евър до мен изглеждаше така сякаш всеки момент щеше да се напикае от страх, а пък останалите мъже и жени побързаха да се изнижат от помещението.
- Това белег ли е?! Девилин Морнингстар, как можа? Знаеш ли какво означава това?
- Разбира се, че знам, майко! Означава, че няма да се върна с теб в Пандемониум, защото най-накрая имам някого който ме обича! – Девилин не ѝ остана длъжна и захвърли гъбата на масата. – Евър, хайде, тръгваме си. – подвикна на излизане и той побягна след нея несигурно.
- Не мога да повярвам. – Лилит изпръхтя и стана от ваната, без да я вълнува дали бе гола или не.
- Би ли се успокоила? Нищо толкова не е станало. Беше ясно, че той ще я бележи. Те са сродни души.
- Не ми пробутвай тези глупости, защото в момента съм толкова ясна, че ще ти издера гърлото с нокти само ако ме приближиш.
- Лилит. – въздъхнах и излязох от ваната и аз самият. Приближих я и тя остана вярна на казаното си и веднага изсъска и тръгна към гърлото ми, но хванах ръцете ѝ и ги държах на разстояние от мен. - Дев е щастлива. Не можеш ли да го видиш. Те са правилни един за друг. Майка ти щеше ли да ги обвърже, ако не беше така?
- Е, все пак обвърза нас.
- Различно е.
- Така е. Тя го направи само защото си ми нужен за битката.
Мамка му, наистина ли трябваше да ми го припомня, сякаш не ми бе достатъчно трудно и до преди да знам истинската причина поради която тя ми бе дадена. Да, това вършеше чудеса с мъжкото его. Ахъм, сарказъм.
- Добре, защо трябва да си такава? Нима наистина за теб е по важно да се върнеш в Ада и Дев да дойде с теб вместо да бъде с този, който обича, както и ти? – накрая просто не се стърпях и избухнах в лицето ѝ.
- Работата е там, че аз не обичам никого освен децата си, Ерос.
- Тогава щом твърдиш, че ги обичаш не ги ограбвай от щастието им. Евър и Дев са щастливи заедно, не им го отнемай.
*Девилин*
- Все още ли мислиш за по-рано? – Евър се извъртя към мен и преплете пръстите ни. Въздъхнах тежко и облегнах глава на гърдите му. Устните му докоснаха челото ми, веднага действащи ми успокояващо.
- Как да не? Сам видя как реагира. А, тъкмо си мислех че се е променила.
- Тя е твоя майка, скъпа. Трябва ѝ малко време и ще свикне с мисълта.
- Вече ми е все тая честно казано.
И беше така. Уморих се толкова много години да ходя по нея и да бъда перфектната дъщеря, като дори тя самата не беше перфектната майка.
- Не говори така. Тя е твоя майка.
- Е, и? Лилит никога не е била перфектната майка, а изискваше от нас да бъдем перфектните деца. Не знаеш какво е да израснеш в Ада, Евър. Не знаеш какво е да си демон, да знаеш че си създаден от мрак, животът ти да се върти около правене на секс, убийства и правене на бебета. Загубих бройката на това колко пъти съм била „бременна". А, болката от раждането...болката беше най-ужасяващото на света. Усеща се сякаш нещо се опитва да пропълзи от теб, проправя си път през гърлото ти и накрая от него излиза черен, гъст мрак.
- Ще бъде ли така и с нас? Знаеш...след като решим, че искаме деца...
- Не знам. – казах откровено, въздъхвайки. – Не искам да мисля за това, когато му дойде времето тогава.
Той не каза нищо в отговор, а просто разтри ръцете ми и целуна отново челото ми; един толкова малък, но грамаден в същото време жест. Беше ми странно все още нямаше да лъжа, но пък беше и приятно...всъщност, много повече от приятно. С Евър се чувствах щастлива, разбрана, сякаш огромен товар бе взет от плещите ми, защото за пръв път от толкова много години насам от мен не се очакваше абсолютно нищо и можех просто да бъда себе си.
- Още един ден и най-накрая ще бъдеш моята Бета женска.
О,да, Още една неочаквана промяна. Щях да поема поема постта на Бета женска, като спътница на Евър и изпитвах смесени чувства; от една страна се вълнувах от друга пък ме беше страх от това как ще ме приемат останалите. Да, прайдът вече знаеше какви сме с майка ми и бяха меко казано ужасени, може би това че им бе съобщено от бабето ги смути повече не знам, но пак не беше така както си представях.
- Да, нямам търпение.
- Обичам те, Дев. – усмихна се, гледайки в очите ми.
- И аз теб. – и аз самата се усмихнах срещу устните му преди да ги слеем. И наистина беше така. Наистина го обичах.
...
Плахото почукване на вратата бе това, което сне фокуса ни от шоуто, което гледахме с Евър.
- Ще видя кой е. – единствено кимнах в отговор и продължих да ям от парчето си пица, отново забождайки поглед в големият телевизор в стаята си. Стана от дивана и отиде към вратата и я отвори.
- Ваше величество?
- Къде е дъщеря ми? Трябва да говоря с нея. – гласът принадлежащ на майка ми, както винаги бе остър и заповеднически.
- Ъъъ, вътре. – спътникът ми ѝ направи място да влезе.
- Какво искаш, майко? – провесих глава през дивана, въздъхвайки с досада.
- Да поговорим.
- Нямам какво да говоря с теб.
- Но аз имам. Можем ли да отидем някъде другаде?
- Предполагам. – въздъхвайки за пореден път скочих на крака. Излязохме на терасата и затворих вратата след нас. – Какво искаш? Дошла си отново да ме упрекваш за избора ми?
- Всъщност...- погледна в земята. – Дойдох за да се...- започваше да шикалкави и нещата започваха да стават съмнителни. – Дойдох за да се...извиня. – най-накрая изплю камъчето и аз бях като тресната в земята. Майка ми не се извиняваше. Ама никога! Познавах я вече хиляди години и за пръв път чувах това съществително да излиза от устата ѝ. Извинение...не можех да си го представя дори в най-дивите ми мечти.
- Коя си ти и какво направи с майка ми?
- Какво? Дев, аз съм. Аз просто...мислих много и осъзнах, че не е редно да те ограбвам от щастието ти.
Уау. Вече бях безмълвна. Каквото и да се случваше с майка ми определено ми харесваше. Ерос ѝ влияеше добре и бе само въпрос на време да ги видим щастливи и влюбени. Просто майка ми трябваше да загърби миналото си.
- Е? Какво ще кажеш, прощаваш ли ми?
- Ооо, ела тук. - не се забавих да я прегърна и разбира се, тя не се знаеше какво да прави. Никога не е била по прегръдките.
- Това да ли е?
- Аха. - кимнах и се засмях щом след известно време реши да обвие ръце около мен и да ме потупа по рамената няколко пъти.
- Е, сега след като се оправихме би ли помогнала с роклята за утре, защото си нямам никаква шибана идея какво да правя?
- Разбира се. - отдръпнах се от нея все още смейки се. Започвах да харесвам тази нова Лилит все повече и повече.