Демонична Луна (18+)

ЕТО Я! ЕТО Я! ЕТО ЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯ! ЦЕРЕМОНИЯТА Е ТУК, КАТО РАЗБИРА СЕ СЪЩИНСКАТА ЧАСТ Е ОТДЕЛЕНА В СЛЕДВАЩАТА ГЛАВА, ЗА ДА МОЖЕ ДА СЕ АБСТРАХИРАМЕ ОТ ВСИЧКО ДРУГО. НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ И АКО Е ТАКА ЩЕ СЕ РАДВАМ ДА МЕ НАСПАМИТЕ С ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО ДАДИ ФОКИН ЕРОС СТРАДА ОТ СИНИ ТОПКИ ХД. 

ЗНАМ, ЧЕ ДОСТА БАВИХ ТАЗИ ГЛАВА, НО ПРОСТО ДОСТА НЕПЛАНУВАНИ НЕЩА СЕ СЛУЧИХА И ВСЕ ЖИВОТИНСКИ НЕВОЛИ МЕ СПОЛЕТЯВАТ.

И СЪЩО ТАКА  ДА ВИ ПРЕДУПРЕДЯ. ХОРА, ВАКСИНИРАЙТЕ СИ КУЧЕТАТА ЗА КУЧЕШКА КАШЛИЦА ИЛИ ИНФЕКЦИОНЕН ТРАХЕОБРОНХИТ, ЗАЩОТО ЕСЕНТА СЕ ОКАЗА ЧЕ Е БУМ ЗА ТОВА ЗАБОЛЯВАНЕ. В МОМЕНТА ГОЛЕМИТЕ МИ КУЧЕТА ГО КАРАТ, А МАЛКИЯТ Е НА ИМУНОСТИМУЛАНТИ, ЗА ДА НЕ ГО ХВАНЕ И НЕГО. ВАКСИНАТА Е ГОДИШНА И Е ХУБАВО ДА СЕ БИЕ КЪМ КРАЯ НА АВГУСТ. НИЕ ДОСЕГА НЕ ЗНАЕХМЕ, ЧЕ ИМА ТАКОВА НЕЩО И СЪЖАЛЯВАМЕ ЗА КОЕТО. 

КАКТО И ДА Е, НАСЛЕДЕТЕ СЕ НА ГЛАВАТА И НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ДА СПОДЕЛИТЕ МНЕНИЕТО СИ С МЕН. ОБИЧАМ ВИ И ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ! 

*Ерос*

Да прекарам цял ден далеч от Лилит бе по-трудно отколкото предполагах, а вълкът ми не спираше да хленчи за нея. Богиньо, в какво се превръщах? Това не бях аз. Защо се вълнувах толкова? Мамка му, дори и дланите ми се потяха. Дали беше защото вече нямах търпение? Или пък защото всички погледи бяха вперени в мен докато я чаках пред олтара? Или защото майка ѝ и баща ѝ стояха до мен? Мамка му, не знаех обаче исках Лилит и Дев да идват по-бързо, защото Евър беше по същият начин съдейки по начинът, по който чупеше пръсти нервно. Все още не можех да повярвам, че този ден наистина бе дошъл. Лилит щеше да стане моя Луна и ако до преди няколко седмици го мислех за нещо по-скоро формално, то сега наистина се вълнувах, защото веднъж обвържех ли се напълно с нея нямаше да има връщане назад колкото и тя да си мислеше, че има. Изпуснах бавно въздух и голите ми рамене се свлякоха, оставах без търпение вече и гледайки всички вълци от прайда и не сако наоколо още повече ме изнервяше. Беше странно, защото хем исках да ме виждат с нея и да знаят, че е моя хем ми идеше да им изтръгна гръкляните, само защото щяха да я гледат. Богиньо, това аз ли съм? В какво се превръщах.

Движение около входната врата на къщата ми хвана окото ми и сложи край на мисловната ми диария.

- Всички да станат. – Селийн нареди и всички станаха от пейките хорово. Ето я. Излезе и затаих дъх. Вървеше рамо до рамо с Дев. Майко мила, беше прекрасна! Бялата, нежна, дантелена рокля обгръщаше тялото ѝ като ръкавица, косата ѝ бе вплетена в сложни плитки, а на главата си имаше красив венец от дребни, деликатни цветя. Всеки друг присъстващ се изпари в този същият момент и в главата ми бяхме само ние двамата. Застана пред мен и нещо ми заседна в гърлото.

- Дайте ми ръцете си. – Селийн заповяда отново и аз се подчиних. Взех двете ѝ ръце и ги стиснах леко, усмихвайки ѝ се нервно. – Събрали сме се днес тук, да станем свидетели свещеният съюз между Ерос от рода Блекблъд и Лилит от рода Морнингстар, Евър от рода Рейдж и Девилин от рода Морнингстар.

...

- Ерос, повтаряй след мен. Аз, Ерос от рода Блекблъд...

- Аз, Ерос от рода Блекблъд...

- Син на Ликаон от Аркадия...

- Син на Ликаон от Аркадия...

- Пазител и алфа на прайда „Блекблъд"

- Пазител и алфа на прайда „Блекблъд"...

- Вземам теб Лилит от рода Морнингстар за своя Луна в очите на Богинята и на старите богове.

- Вземам теб, Лилит от рода Морнингстар за своя Луна в очите на Богинята и на старите богове.

- Да те обичам и ценя, да бъдеш моя опора и сила. Да поведеш мен прайдът към светли дни. Да бъдем едно цяло. Обещавам да бъда до теб и в болест и здраве, в добро и зло и да не те оставям дори и на смъртният ти одър.

- Да те обичам и ценя, да бъдеш моя опора и сила. Да поведеш прайдът към светли дни. Да бъдем едно цяло. Обещавам да бъда до теб и в болест и здраве, в добро и зло и да не те оставям дори и на смъртният ти одър. - казах всичко на един дъх.

- Лилит, повтаряй след мен. – обърна се към дъщеря си и притисна острието към деликатната ѝ разтворена длан, а Лилит дори не потрепна когато то разряза тъканта. – Аз, Лилит от рода Морнингстар.

- Аз, Лилит от рода Морнингстар.

- Приемам теб, Ерос от рода Блекблъд като моя Алфа в очите на Богинята и на старите богове.

- Приемам теб, Ерос от рода Блекблъд като моя Алфа в очите на Богинята и на старите богове.

- Да те обичам и ценя, да бъдеш моя сила, моята скала, да бъдем едно цяло. Обещавам да бъда до теб и в болест и здраве, в добро и зло и да не те оставям дори и на смъртният ти одър.

- Да те обичам и ценя, да бъдеш моя сила, моята скала, да бъдем едно цяло. Обещавам да бъда до теб и в болест и здраве, в добро и зло и да не те оставям дори и на смъртният ти одър. – Лилит изговаряше бавно и сигурно думите, без дори да потрепва. Селийн взе дланите ни и ги притисна една в друга, а след това обвърза ръцете ни с парче бяла коприна като символ на нашият съюз. Направи знак и на Евър и Дев да се приближат и хвана ръцете ни, вдигайки ги във въздуха, а всички избухнаха в овации. 

- Със силата ми дадена като ваш пазител обявявам съюзът между Ерос и Лилит за сключен. От този момент никой няма да бъде в сила да го разруши. Обявявам Лилит от рода Морнингстар за Луна на този прайд и Девилин Морнингстар за Бета женска. 

Проправихме си път към останалите ръка в ръка, като всеки ни спираше да ни поздрави. Целият прайд беше тук, както и съюзниците ни, дори и хора които не съм смятал че ще бъдат тук дойдоха, включително и Терънс и спътницата му. В крайна сметка се отказа от налудничавата идея за Правото на изненада и го спечелих на наша страна. Във времена като тези се нуждаехме от цялата помощ на света. Разбрах това след като се сблъскахме с онези три копелета и мечовете им. Дори и младият Уудс беше тук. Имахме нужда от коравите кучи синове Терияните, колкото и да ги мразех. Сайръс Уудс бе умел войн, а прайдът му бе много по-многоброен от моят и определено беше добър съюзник. Засега бяхме спечелили повече от двадесет прайда на наша страна, отделно и вампирите щяха да се бият рамо до рамо с нас, както и децата на Лилит, начело с Луцифер и принцовете на Ада.  Още една седмица. Още една седмица и войната идваше. 

- Честито, Алфа, Луна...- непознат за мен мъж се изправи и инстинктът ми да пазя женската ми надви всичко друго в тялото ми. Изръмжах предупредително на червеноокият мъж и застанах пред Лилит. Огледах високият, русоляв мъж и хич не ми харесваше какво ми нашепваше вътрешният ми глас. Миришеше на неприятености. 

- Кой си ти? - изръмжах, помирисвайки въздухът, опитвайки се разбера ранкът му, но не улових нищо друго освен миризмата му на Алфа. 

- О, колко грубо от моя страна! Името ми е Атос, водач  на Шаманите. 

Чуха се шокирани възгласи. 

- Но как? Мислех, че, че- 

- Че сме легенда? Че не съществуваме? - изсмя се в лицето ми. 

- Защо си тук? - Лилит пристъпи напред и застана до мен, а Шаманът единствено вирна вежда. 

- Никой не може да откаже на зов на Богинята. Дори и ние, които живеем вдън земите. - изрече и Лилит веднага се извъртя назад поглеждайки към майка си и аз направих същото, а Селийн единствено се подсмихна

- Дойдох единствено да ви уведомя, че в наше лице имате съюзник. Чакахме ви отдавна, кралице. - поклони се пред Лилит и след това просто изчезна все едно никога не го е имало.  

....

Поздравите валяха цяла вечер, също и даровете. Всички бяха подпийнали и бяха забравили за Шаманът, но не из аз колкото и да се опитвах да не мисля за това. Вярно, оценявах факта че щяха да се бият на наша страна, но просто имаше нещо гнило в него. Не изглеждаше от типа хора, с които исках да се замесвам защото чисто в йерархията ни бе заложено той да е по-високо от мен. Аз бях Лика, бях по-силен от средностатистическият вълк, но това бе Шаман. Те бяха по-мъдри, по-силни и разполагаха с магия. Това ги правеше по-опасни и от Блъдхаундовете, които същ трябваше да спечеля на наша страна. Тези копелета бяха перфектните машини за убиване. В гените им бе заложено да са ненормални и да полудяват само при мисълта за кръв. 

Но да се върнем обратно на церемонията. 

Вече се бяхме сдобили с цели няколко одеялца, търлъчки, амулет с предпазна магия за наследника, за когото всички тръпнеха в очакваха и с Лилит единствено се усмихвахме и приемахме всичко. Беше като сън. Все още не вярвах, че всичко това бе истина. След церемонията дойде време всички да се забавляват под пълната луна и ритмите на барабаните. Евър и Дев бяха щастливи и даваха на всички да го разберат и не можех да не завидя поне малкото колкото и да се радвах за тях. Исках да имаме поне малко от това, което те имаха, но Лилит единствено седеше до мен и единствено гледаше бялата панделка на ръцете ни мълчаливо. Така и не можех да я разчета, а ми се искаше, мамка му. Искаше ми се да знам какво се случва в главата ѝ.

- Какво има? – най-накрая не издържах и ѝ зададох въпроса. Това я сепна и вдигна поглед, прочиствайки гърло.

- Лилит, всичко наред ли е?

- Разбира се. – насили се да се усмихне. – Защо да не е?

- Не знам. Изглеждаш умислена...знам, че не искаше нищо от това.

- Налагаше се. Нека не говорим за това. Трябва да изглежда така сякаш се обичаме, забрави ли?

- Не, аз- думите замряха на езика ми, когато тя пъхна пръсти под брадичката ми и устните ѝ покриха моите. Мамка му, знаех че бе за пред прайда, но не можах да ес въздържа; притиснах устни към нейните сладки такива и задълбочих целувката. Отделихме се един от друг след няколко секунди и аз се усмихнах срещи устните ѝ преди да ги целуна един последен път и да сложа ръцете ни в скута ми. Подсмихнах се на бялата панделка, символът на нашият съюз. Това беше нашата версия на човешките пръстени, само че точно в полунощ трябваше да отидем до The Mating Tree и да завържем там панделката. Това бе обичай стар колкото света и се вярваше, че с това изкупуваме всичките си грехове. Харесваше ми да вярвам на това, защото и двамата имахме натрупани предостатъчно.

- Знаеш ли, радвам се че именно ти си първата ми жена.

- Сега ако кажеш, че искаш и да съм ти последна ще те фрасна. – изсмя се.

- Може и да искам. – закачих я и тя изпуфтя.

- Ако това ще те успокои, тази сватба ми харесва повече от предишната.

- Вече знам това и без да ми казваш.

- Дали?

- Мхммм. – провлачих лениво, подмихвайки се и се наведох да я целуна. Целувката бе мека, бавна, нежна като перце и ме изненада това колко всъщност страст се криеше зад нея. Не ѝ бях безразличен вече знаех това, но бе само въпрос на време да го признае и пред себе си, защото аз вече знаех какво изпитвам към нея. Обичах я, бях влюбен в нея. За пръв път в живота си. Тя се отдръпна първа и беше леко запъхтяна. Обхванах лицето ѝ в свободната си ръка, взирайки се в очите ѝ, а тя прехапа устни.

- Казах ли ти колко красива изглеждаш?

- Не. – поклати глава.

- Не? – очите ми се разшириха. – О, какъв съм глупак! – възкликнах на шега. - Позволи ми да поправя тази грешка още веднага тогава. Красива си. – казах този път сериозно и цялата шеговитост сякаш се изпари. – Ти си най-красивата жена на света и съм шибан късметлия, че именно аз съм твой спътник колкото и да мразиш тази дума.

...

Малко след полунощ аз и Лилит се събрахме около дървото. Евър и Дев останаха, за да се уверят че всичко е приготвено за същинската част от церемонията.

Огромната натежала корона на върбата падаше над реката и бе окъпана от лъчите на пълната луна. Двамата с нея застанахме под него и оглеждахме мълчаливо за местенце. Дървото беше вековно и белите панделки по него не бяха малко и целият се изпълвах с трепет при мисълта, че и нашата сега ще бъде там. Колкото и да знаех, че тази церемония бе по-скоро за прайда, част от мен все пак се вълнуваше. Погледите ни се срещнаха, когато се уловихме да гледаме един и същ и клон и се усмихнахме един на друг. Вдигнах вързаните ни ръце и освободих окървавената панделка и очите ми се изпълниха в изумление щом видях белезите на дланите ни. И явно тя беше също толкова изненадана колкото и аз съдейки по физиономията ѝ.

- Искаш ли? – поднесох ѝ панделката.

- Направи го ти.

- Да го направим заедно? – вирнах вежда и след няколко секунди тя кимна. Тя взе единият край, а аз другият. Преметнахме го през клончето и го вързахме здраво, пръстите ни докосвайки се и от този малък допир целият подскочих. Беше като статично електричество. Погледите ни отново се срещнаха и преглътнахме по едно и също време, замръзвайки на място. Очите ѝ се навлажниха, но не от тъга или нещо подобно. Ароматът ѝ се промени, моите очи се меняха между човешки и вълчи.

- Сега какво?

Имаше един единствен отговор на този въпрос. Беше време.

- Сега се обвързваме. – изръмжах и поддавайки се на желанието, сложих ръце на ханша ѝ и я дръпнах рязко към мен, разбивайки устни в нейните.