Глава 27 - Война се задава
ЗНАМ, ЗНАМ МИНА СЕ ЦЯЛА ВЕЧНОСТ ОТ ПОСЛЕДНИЯТ ЪПДЕЙТ. ПРОСТО ПОКРАЙ РЕМОНТА НЯМАХ НИКАКВО ВРЕМЕ ЗА ПИСАНЕ, НО ВЕЧЕ СЪМ ТУК, НАДЯВАМ СЕ И МУЗАТА И ТЯ ДА Е ТУК.
НАДЯВАМ СЕ ТАЗИ ГЛАВА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ КАКТО ИСКАХ НОВИЯТ СЕЗОН НА ЛУЦИФЕР ДА ИЗЛЕЗЕ И ТОЙ ИЗЛЕЗЕ И ГО ИЗГЛЕДАХ ЦЕЛИЯТ И СЕГА ИМАМ ДА СИ ЧАКАМ ЕДНА ГОДИНА. МНОГО ЯКО. КАКТО И ДА Е. ГИВ МИ СЪМ ЛОВ.
А, ДА! ЗАБРАВИХ ДА ВИ ПОПИТАМ ДАЛИ УСЕЩАТЕ КАК БАВНО-БАВНО ВЪРВИМ КЪМ ФИНАЛА? ЗАЩОТО АЗ ДА ХД
Е, ТОВА Е ОТ МЕН ЗА ДНЕС.
ОЧАКВАМ КОМЕНТАРИТЕ ВИ
ОБИЧАМ ВИ
НАУ ЕНДЖОЙ
*Ерос*
Нещо ставаше с Лилит. Не беше същата; нещо я тормозеше, но отказваше да ми каже и това ме подлудяваше. Противно на очакваното – пукаше ми какво се случваше в главата ѝ, пукаше ми и за нея. Повече отколкото би ми се искало дори. Беше трудно за обяснение; връзката ни бе укрепнала дотолкова, че започвах да я усещам по различен начин и това започна онзи ден на езерото, когато усетих и пърхането в стомаха си. Не знам какво беше това и какво се случваше, но да си призная - плашеше ме. Единственото хубаво нещо случило се напоследък беше, че назначихме дата за церемонията и прайдът ми най-накрая щеше да има Луна...е, поне формално.
Истината обаче беше, че нещо в мен не искаше да бъде формално, а напротив - искаше тя да бъде истинска Луна, моята Луна. И ако до преди месец се заричах и кълнях в противното, то сега...исках го, мамка му. Наистина го исках, исках нея. Да отричам връзката ни може би се дължеше на това, че не знаех коя е, но сега беше различно. Знаех коя е, моята спътница беше Лилит, кралицата на Ада, дъщеря на Лунната богиня и Луцифер и бе най-силната жена, която бях срещал и най-неразбраната. И бих дал всичко на света, за да я нарека „своя". Уау, това звучеше странно дори и в главата ми. Беше странно да си мисля подобни неща, но не можех да се противя повече. Връзката бе по-силна, дори ние самите бяхме подпомогнали за това и повече нямаше отричане. Исках Лилит. Исках тя да остане тук, с мен, да бъде Луна и да отгледаме детето си заедно като...като семейство. Да, наистина исках това. Години наред прекарвах в подтискане на това чувство, потребност дори. За момент дори си мислех, че баща ми е успял да ме убеди, че аз никога няма да бъда добър за нищо, камо ли пък да бъда добър баща, но тя успя да пробие тази преграда неусетно и извади това мое желание на показ в нощта, която ми заяви че ще го гледаме поотделно. Исках да му покажа противното, да се обръща в гроба, знаейки че аз не съм като него и ще обичам детето си повече от самият себе си, но най-вече да се докажа пред себе си, че аз не съм него.
- Какво има, татенце? Нещо си умислен. – вратата на офиса ми се отвори с гръм и трясък и аз единствено въздъхнах. Разбира се, че беше Дев...кой друг би нахълтал в офиса ми с купа чипс в ръка и кенче бира в другата.
- Какво има, Девилин? – промърморих уморено, разтривайки веждите си. Тя просто завъртя очи и се пльосна на креслото срещу мен и провеси крака през облегалката.
- Защо трябва да има нещо? Не може ли да дойда да видя доведеният си баща? – изпърха с мигли и аз я стрелнах с поглед, който казваше „Сериозно ли?". Завъртя очи отново и си отхапа от парче чипс, дъвчейки, по-скоро хрускайки прекалено шумно за моят вкус.
- Може ли да бъдеш малко по-тиха?
- Ама, какво ви става и на двама ви, та сте толкова сприхави? Какво, сексът ли не беше хубав? Свърши прекалено бързо? Не можа да я накараш да свърши?
- Деивилин!
- Ооо! – лицето ѝ се озари и устните ѝ оформиха „О". – Ето, къде е проблемът! Не сте правили секс! – възкликна.
- Бъди по-тиха!
- Мамка му! Ама, чакай, чакай, не можеш да я оставяш толкова време на сухо. Тя е сукуба все пак, може това да не е единственият ѝ източник на храна, но се нуждае и от секс и сексуална енергия и на твое място не бих я ощетявала от това освен, ако не искаш да отиде на друго място.
Да отиде на друго място ли? Само през трупът ми! Само мисълта за това ме караше да ръмжа. Не, чакай, май наистина ръмжах съдейки по изражението на лицето ѝ. Ахъм. Прочистих гърло
- Ти какво правиш тук в крайна сметка? Нямаш ли да изнудваш Евър за нещо?
- Не. Вече го направих. Обеща ми нова чанта в замяна на свирка.
Сбръчках нос и се завъртях на стола си. Личеше си, че животът на Земята ѝ се отразяваше. Спрях с кракът си, когато отново се завъртях към нея и ми се сгади щом видях още колко документи трябваше да прегледам. Да водиш прайд не беше лесно, а разправата с документи беше може би една от най-гадните части.
- Дев, не че нещо, но наистина трябва да работя.
- Ох, добре де. Никой вече не иска да прекарва време с Девилин. Евър имал работа, спътницата ти я няма никъде, ти имаш работа. Всички сте скучни. – завъртя очи, въздъхвайки и просто направи „пуф" и изчезна. Е, определено виждах приликата с майка ѝ.
Както и да е. Въздъхнах и се върнах на същият документ, който преглеждах преди Дев да дойде и започнах да го чета отначало.
- Татеее! – Девилин се провикна от долу и отново въздъхнах. Селийн, моля те, дай ми търпение!
- Какво? – провикнах се в отговор.
- Тъстовете ти и Барби дойдоха!
О, мамка му! Това определено не беше на добре. И тя не каза „Барби", нали? О, да му се не види, каза го. Окей, окей. Приведох се в ред и слязох долу. Заварих ги в дневната и прочистих гърло.
- Ваша Светлост. – поклоних се пред богинята и след това погледът ми попадна върху Луцифер. – Ваша...
- Луцифер е добре. – въздъхна отегчено и се облегна на дивана.
- Е, ъм, желаете ли нещо? Вода, кафе...? – промърморих неловко.
- Чаша вино би била чудесна. – Селийн се усмихна.
- Скоч.
- Щях да се изненадам, ако си беше поръчала нещо друго. – Девилин я погледна почти разтревожено, а Луцифер направи нещо което не бих могъл дори да си представя; изкикоти се. Той се изкикоти. Е, вярно прикри го с ръка, но това не попречи на Селийн да изгледа и двамата злобно.
- Вместо да ме караш да искам да те убия би могла да намериш майка си. Това късае и нея.
- Аз да не ѝ светя? Намери си я сама щом ти трябва. – преметна крака през подлакътника на дивана и метна парче чипс в устата си, а аз гледах като смаян. Как така ѝ се отваряше толкова? Какво щях да правя? А, да. Вино и скоч. Взех двете бутилки от шкафа и взех и три чаши, защото имах чувството че и аз се нуждая от нещо силно. Както казах – щом бяха тук нещата не бяха на добре. Върнах се обратно при тях и налях на Богинята вино и на нас с Луцифер скоч.
- Е, защо сте тук?
- Ти защо мислиш? – Сам беше този, който я стрелна с поглед.
- Библейски глупости?
- Бинго. – Луцифер отвърна сухо и отпи от скоча си.
- Да го бяхте убили, когато имахте възможност. – Дев сви рамена и отново напъха парче чипс в устата си.
Седяхме в неловка тишина може би някъде около десетина минути, а аз през цялото време бях неспокоен защото не знаех къде е Лилит. По едно време обаче сладкият ѝ аромат на Лилит достигна носът ми и точно да се успокоя, когато тя се появи на вратата, воняща на кръв. О, по дяволите, не!
- Добър ден, семейство!
Селийн изръмжа щом видя дъщеря си и дори очите ѝ пробляснаха.
- Къде беше по дяволите?
- Хей!
- О, млъквай! – обърна се към Луцифер. – Зададох ти шибан въпрос!
Е, вече виждах Лилит на кого се е метнала.
- Бях където си искам. Не съм на пет, не ти дължа обяснения. – Лилит завъртя очи и подмина майка си, но тя я хвана за лакътя спирайки я.
- Кълна се в Луната, ако още веднъж –
Ръмженето на Селийн навярно привлече любопитството на някои членове, защото можех да ги чуя как подслушваха. Мамка му, Ерос, мисли! Направи нещо!
- Ъм, хора, мисля...нека се преместим офиса ми. Привличаме ненужно внимание.
Единствено промърмориха „Добре" в отговор и се качихме горе.
- Е, за какво сте тук? Предлагате помощ в организацията на церемонията ли какво? – Лилит тупна на кожения диван до дъщеря си.
- Почти позна.
- О, да му се не види! Ще ѝ кажете ли и аз да го направя? – Самаел накрая изгуби търпение и това прикова вниманието на Лилит.
- Да ми кажат какво?
Тримата се спогледаха и си кимнаха и тогава Самаел си пое въздух.
- Помниш ли онези ангели, които убихте с Ерос?
И двамата с Лилит кимнахме в отговор.
- Е, те използваха това за оправдание да избухне война.
- Кога?
- След три седмици.
*Лилит*
Идваше ми в повече. Всичко това. Прайдът, войната, животът ми тук, всичко беше напознато и натоварващо в същото време. Идваше ми просто да избягам обратно в Пандемониум и да ги оставя да си водят шибаната война сами, но на друга част от мен явно ѝ бе внушен някакъв разум, защото ме заставяше да остана понеже съществуването на целият свръхестествен свят бил в моите ръце. Намериха на кого точно да поверят тази задача...
- Знаех, че ще те намеря тук. – дълбокият глас, принадлежащ на Ерос дойде зад мен. Замълчах и продължих да гледам в нищото.
- Какво има? – ръцете му се обвиха около кръста ми, но бях по-силна от него и успях да разхлабя хватката му. – Лилит?
О, да му се не види! Вече никъде не можех да бъда на спокойствие.
- Говори с мен, мамка му. Какво има? Какво те мъчи?
- Не знам, просто...не се чувствам себе си, окей? Това да обикалям молове, да пия ледено кафе, да се старая да бъда мила, да бъда някакъв си „обещан герой", шибана Луна, просто не съм аз. Напоследък не съм себе си и колкото и да се стараех да не го показвам не мога повече, писна ми. Искам свободата си, искам всичко да бъде както преди...
- Мен?
- Както преди да разбера за шибаната война. – довърших изречението си и той примига, не способен да прикрие изненадата си от това, което казах. Да, и той влизаше в това число, но истината беше че когато не се опитваше да ме командва бе смея да кажа поносим. – Искам старият си живот. Искам да бъда отново Лилит. Не Луна Лилит, не героят Лилит, ами истинската Лилит.
- Ти си Лилит.
- Не, не съм. Не разбираш. Старата Лилит...старата, истинската Лилит досега щеше да е заклала целият ти прайд и изпепелила града просто защото е станала на криво и ако трябва да бъда честна тази Лилит ми липсва, защото поне тогава имах контрол над живота си и правех каквото си искам.
- Какво искаш? Да се разбеснееш и да заколиш цял град? Направи го, не мога да те спра, но с какво ще ти помогне това? Ще те накара да се чувстваш добре докато се къпеш в кръв, но след това какво? Еуфорията трае само няколко мига преди да изчезне и тогава или отново чувстваш точно абсолютно нищо или съжаляваш. А, повярвай съжалението...съжалението може да те разяде отвътре и да те накара да искаш да умреш сто пъти. Бил съм там, Лилит. Знам какво е. Будил съм се в локви от кръв и разчленени тела, обезобразени, покрити със следи от нокти и зъби.
Взирах се в него, отвъд шокирана. Не можех да повярвам на думите му. Нямаше начин да говори за себе си, защото този Ерос, който аз познавах не би бил способен да извърши подобни неща. Това беше същият Ерос, който откачаше дори за най-малкото нещо. Вдигна ми скандал, когато убих Кларк и онзи другият. А, пък за онази малката курва не му видях краят и искате да ми кажете, че този е способен на нещо такова? Да, видях го да убива ангели пред очите ми и да изглеждаше така сякаш се наслади на всяка секунда, но все пак...
- Ако твърдиш, че истинската Лилит е тази, която е отговорна за всички нещастия по света, този зъл демон, тогава кажи ми някога чувствала ли си вина след убийство? Такава вина, че да се чувстваш отвратен от себе си. Кажи ми, чувствала ли си?
Забих поглед в земята и замълчах. Бях изпитвала вина само веднъж през живота си и случилото се в Калифорния на онзи плаж щеше да ме преследва във вечността.
- Предполагам по мълчанието ти, че си изпитвала, но не искаш да си признаеш. Виждаш ли? Това се опитвах да ти покажа. Лошите хора не изпитват угризения.
- Аз не съм добра, Ерос. Аз съм всичко друго, но не и това.
- Нито пък аз съм добър, Лилит, но както ти казах и преди никой не е просто добър или просто лош. Няма такъв на тази проклета шибана земя. Никъде няма. Но ти не си лоша, Лилит. И няма нещо, което да ме убеди в противното.
- Спри да ме изкарваш нещо, което е кристално ясно че не съм! – изпуснах си нервите и в следващият момент той се намери с опрян в скалите гръб и ръката ми около шията си. Това, което ме издразни още повече бе това, че дори не потрепна когато се преобразих и ми показах демонското си лице.
- Хайде, ако си толкова лоша колкото твърдиш, убий ме. Убий ме и покажи колко лоша и независима си. В крайна сметка ти си Лилит, нали? Не се нуждаеш от спътник или някакви си деца. – затрудняваше се да говори заради хватката ми, но казаното от него ме накара да спра да стискам и просто замръзнах – Хайде, давай де, направи го. Нали си страшната, лоша Лилит. Това си и мислех. – изсмя се щом отпуснах хватката си достатъчно, че да се измъкне сам. Изсъсках и се обърнах с гръб към него, но това трая само секунда, защото той ме хвана за ръката и ме завъртя обратно към него.
- Виждаш ли? Не си лоша. – взря се в очите ми, поемайки лицето ми в шепата си.
- Но не съм и добра.
- Но не си лоша, това е важното. Сега си избий тези мисли от красивата главица. Какво изобщо те накара да си го помислиш?
- Аз...аз...не спирам да мисля за това. Искам старият си живот обратно. Искам свободата си.
- Ти си свободна.
- Не съм. – поклатих глава и сведох поглед.
- Свободна си да правиш каквото искаш...без убиване на членове на прайда. Или каквото и да било с тях. Особено ако са мъже. Всъщност, с мъже като цяло.
- И ти наричаш това свобода? – изпуфтях, въртейки очи и го поставяйки ръце върху голите му гърди го избутах от себе си. Той единствено се засмя в отговор, показвайки блестящо белите си зъби. Придърпа ме отново към себе си и устните му покриха моите, хващайки ме неподготвена. Какво беше това? Защо ме целуваше? Ей така от нищото при това.
- Погледни го от добрата страна-можеш да правиш каквото поискаш с мен. – промърмори доволно и отново ме целуна, но не направи усилие да я задълбочи.
- Така не е забавно. – завъртях очи.
- Така си мислиш сега. – подсмихна се, но веднага след това придоби сериозно изражение сякаш се бе сетил за нещо не много приятно. – Колкото и да искам да прекарам още време тук с теб предлагам да се връщаме, защото имам още малко работа и утре имаме среща с някои от близките прайдове. Трябва да привлечем колкото се може повече на наша страна.
А, да вярно войната. Тъпата шибана война, на която щях да блесна в пълният си блясък. Не можех дори да се държа за това, че най-накрая щях да убия това копеле, защото сега беше едва ли не насилено и се губеше тръпката.
- Виж, знам че ти дойде прекалено много. Прайдът,войната...но трябва да направим това, Лилит. За бъдещите ни деца, за бъдещотопоколение на целият свръхесвръхестествен свят, защото докато има такива като Адам и Фалшивият Бог никой няма да е в безопасност.
Мамка му, беше прав колкото и да не исках да си го призная. Тези двамата мразеха всичко, което не беше като тях.
- Е, тръгваме ли ако си по-добре?
Предполагам. Кимнах с отегчена въздишка и хванах ръката му, затваряйки очи си представих прайд хауса и ни дематериализирах пред нея. Майка ми, баща ми и сам все още бяха там и както обикновено Дев се заяждаше нещо с нея. Всички погледи бяха вперени в нас щом влязохме.
- Добре, вътре съм. Кога започваме тренировки?