Демонична Луна (18+)

ЕТО МЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ, ТУК СЪМ. ГЛАВАТА НЕ Е ОТ НАЙ-ДЪЛГИТЕ, НО ЩЕ ВИ ХАРЕСА. НЕ ЗНАМ КОГА ОБАЧЕ ЩЕ ДОВЪРША И КАЧА СЛЕДВАЩАТА, ЗАЩОТО ВКЪЩИ ТЕКАТ РЕМОНТНИ ДЕЙНОСТИ...ОТНОВО. НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА И ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ЕРОС ИСКА ДА НАПРАВИ ДЕЦА НА НЕСВЕТА ТЪМНА МАЙКА ЛИЛИТ. 

МОЖЕ ДА СИ ОСТАНЕ САМО С ОПИТИТЕ, НО ЖЕЛАНИЕТО Е ВАЖНО. 

*Ерос *

- Виж това, Релион, демон и пале. Не е ли красиво?

- Е, ти трябва да се ебаваш с мен! – Лилит изпсува щом се обърна и съзря тримата мъже на няколко метра от нас. Изправих се и скрих Лилит зад себе си или поне се опитах, ръмжейки предупредително. Кодова дума „опитах". Мъжете пред нас бяха все руси, високи и смея да кажа красиви. Излъчваха

- Хубаво е да те видим отново, Лилит.

- Де, да можех да кажа същото, Небриел.

- Все същата устатница. Нищо чудно, че татко харесваше Ева повече.

Ева? Татко?

- Нищо чудно, че си само ангел. – Лилит изстреля в отговор, а на мен ми омръзна да съм в невидение.

- Кои сте вие и какво правите тук! И ви съветвам да говорите, защото не отговарям за действията си. – изръмжах.

- Не е ли сладко, Небриел? – този най в дясно се обърна до мъжът до него, Небриел или Небитие или какъвто там беше. – Палето пази демонесата си. Вярно казват, че 21 век е векът на чудесата.

Добре, това беше.

Преобразих се частично и се затичах към тях, ръмжейки и те само това чакаха; разпериха крила, а Лилит изпсува. Атакувах първи, като този по средата веднага блокира хватката и размаха крилатата си, поваляйки ме на земята и Лилит изцъка с език гледайки ме неудобрително. Сериозно ли, жено?

- Дайте да изясним едно, момчета. На Шоколадчо мога само аз да му ритам задника, окей?

- Кой те пита изобщо? – единият от тримата еднакви и се присмя и само по погледът на Лилит разбрах, че я вбеси. Изсмя се сухо и в следващата секунда единственото нещо, което видяхме бе женска ръка със сърце в нея да излиза от гръдният му кош. Извади ръката си и той се строполи на колене и аз гледах с удивление как от него остана само прах, но сърцето още биеше в ръцете ѝ и то дори не беше червено...беше бяло. Доближи го до устата си и обви устни около аортата и всмукна.

- Ммм, тази ангелска кръв. – изстена и пусна сърцето на земята със садистична усмивка на лице, а другите двама бяха толкова шокирани, че не можеха да помръднат. – Е, кой е следващият? Или да си избера аз. Хмм, кой ли да бъде? Небриел. Да, точно така, Небриел.

- Другият е за мен. - изръмжах и се изправих.

- Не мисля така. – онзи същият „другият" изкриви лице в гримаса и се вдигна на няколко метра от земята. Фукльо.

- Не само ти имаш готини трикове, райско копеле. – устните ми се извиха в арогантна усмивка и скочих, на което той не можа да реагира и го повалих по гръб на земята. Забих юмрук в челюстта му и той изплю златна кръв.

- Не си толкова корав в крайна сметка, а райски боклук такъв? – присмях му се и го ударих още веднъж и следващият момент усетих рязка парализираща болка под дясното си ребро. Изохках и се строполих до него и щом докоснах мястото пръстите ми потънаха в кръв и раната така и не искаше да се затвори. Мамка му! Лилит видя това и още повече се разгневи, защото само за секунда ѝ пораснаха рога и на гърба ѝ се появиха чифт ципести криле. Един от ангелите дори извади меча си, а аз мразех факта че трябваше сама да се бие с тях докато аз берях душа. Трябваше само малко да мине и щях да бъда на крака.

*Лилит*

Мамка му! Определено беше странно да гледам здрав, прав мъж като Ерос повален на земята, но все пак райската стомана не прощаваше на никого. Той беше на земята и бях сама срещу двама, но не ми правеше впечатление. Убивала съм тези райски копелета и преди и нищо нямаше да ме спре да го направя отново. Изягвах атаките им, но тъпаците играеха мръсно и се намерих притисната до едно дърво и това вече ме подлуди. Вдигнах ръка, за да използвам магията си, но те го предвидиха. 

- Изобщо не си и помисляй да използваш мръсните си демонски сили. – Релион изсъска.

- Майната ви. – изплюх и те единствено се изсмяха сухо. Небриел притисна острието на меча си до шията и в момента, в който райската стомана се докосна до кожата ми тя изцвърча от болезнената топлина. Мамка ти и смотана сплав такава!

- Кой би предположил, че могъщата Лилит ще се прави на нормална. Какво доскуча ти в Ада и реши да се разнообразиш?

- Мога да правя каквото си искам. – изсъсках, забелвайки зъби.

- Това не си ти, Лилит. Трябва ли точно ние да ти напомняме коя си? Ти си кралицата на подземният свят, нашият най-голям враг, ти си Лилит. Името ти преди всяваше страх, не помниш ли, Лилит или трябва да кажа Луна? Сигурно е ужасно да забравиш кой в действителност си, а именно-зла адска кучка, която –

Небриел така и не успя да довърши изречението си, защото в следващият момент две ръце пронизаха гръдните им кошове и стискаха сърцата им. Шокът и страхът бе изписан на лицата им и щом сърцата им бяха изтръгнати те се строполиха на колени, разкривайки Ерос който дишаше тежко с наведена надолу глава. Мократа му коса скриваше лицето му, а щом вдигна поглед бях срещната с узверялото му животинско изражение и златни вълчи очи.

...

- Ау! – изсъска за пореден път, отдръпвайки се и това вече преля чашата.

- Ще спреш ли да се държиш като дете и да ме оставиш да ти оправя шибаната рана? – избухнах.

- Това шибано нещо щипе! – изръмжа, посочвайки Ахилеята, която бях сложила върху раната му.

- Щом щипе значи работи! – озъбих му се в отговор и той единствено изпръхтя и увеси нос, но въпреки това ме остави да се погрижа за раната му. Ако беше някоя друга рана бих могла да я излекувам сама, но не и тази; райската стомана беше кучка за всеки, който няма ангелска кръв във вените си. Ахилеята обаче беше едно от най-лековитите растения по света и това да я открия тук бе истинско богатство. Вярно, нямаше да излекува раната му напълно, но щеше да спре кръвоизлива и да успокои положението достатъчно, че вълкът му да го излекува. Или поне така се надявах.

- Готов си, мрънкало такова.

Отново единствено изпръхтя в отговор и аз завъртях очи.

- Благодаря. – промърмори половинчато.

- За нищо. – отвърнах със същият тон.

- Трябва да се връщаме. – тръгна да се изправя, но веднага съжали защото изсъска от болка и тупна отново по задник на земята. – Какво по дяволите е това, да му се не види! – изпсува, хващайки се за раната, дишайки тежко.

- Райска стомана. Ад за всеки, който не е с ангелска кръв.

- Да им пикая и на едноверните простотии! Перушинковци смотани!

Гръмък смях избяга от мен преди да успея да го спра. Какво? Това си беше смешно!

- Смей се ти, аз бера душа тука. – изгледа ме възмутено.

- Аз ако тръгна да се оплаквам...

- Виж, наистина трябва да се върнем при къщите и да довършим започнатото по-рано. Не можеш ли да ни телепортираш или нещо подобно?

- Мога.

- Тогава какво чакаш?

Моля? Вирнах вежда и го погледнах въпросително, а той завъртя очи.

- Моля те. – процеди през зъби, едва не се задавяйки върху тези две прости думи. Прости кучета и тяхната фобия от това да показват слабост.

- Това вече е нещо друго. – усмихнах се саркастично и си представих къщата му, телепортирайки ни там мигновено. Облече се и отидохме в прайд хауса, където бяха Евър, Дев и децата, както и други членове. Ерос пусна съобщение до всички да е съберат на поляната след двадесет минути или нещо от този сорт, но не го отразих особено защото бях твърде заета да размишлявам по онези негодници. И преди ми с беше случвало да ми изпратят ангели, но те бяха или архангели* или черубини*, никога обикновени прости ангели. Какво беше това? Защото ако Адам и глупавият му баща ме искаха мъртва определено нямаше да изпратят тези некадърници, които бяха победени от шибано малко пале.

- Ехо, зла секси адска кучка към Лилит! Тук ли си? – два пръста щракнаха пред очите и това ме откъсна от мислите ми. Зла адска кучка...

- Да? – разтърсих глава.

- Ерос събира вълците след пет минути. Да ги събира ли наистина или пак ще бягаш, защото ако е второто няма смисъл.

- Няма да бягам, Девилин. – завъртях очи.

- Това е добре да се знае. – Ерос промърмори, влизайки в кухнята заедно с бетата му. Този пък кога беше успял да излезе от кухнята? И как така се движеше нормално? Дойде до мен и сложи ръце на бедрата ми. Изгледах го злобно, но той просто завъртя очи и премести ръцете си на ханша ми.

- Готова ли си? – взря се питащо в очите ми. - Няма връщане назад обявим ли го официално пред прайда.

Бях ли? Никога през живота си не си бях представяла, че ще бъда Луна. Мамка му, това не е присъствало дори и в най-дивите ми фантазии...имам предвид мен, Лилит...Луна. Аз бях всичко друго, но не и подходяща за добра Луна. Или каквато и да била Луна.

Правиш го за себе си и всички жени от този прайд, които не могат да имат деца, Лилит. Не му отдавай по-голямо значение отколкото има.

- Готова съм. – въздъхнах.

*Неутрална гледна точка*

Първият се придвижваше из райската градина с доволна усмивка на лице. Радваше се на всичко; на животните, на ясното небе, да му се не види дори и на цветята и птиците. Беше щастлив. Може би по-щастлив отколкото някога е бил, защото всичко се нареждаше така както той искаше. Беше ѝ оставял толкова много знаци и този беше финалният. Беше време. Можеше да вкуси отмъщението си и беше страшно вкусно. Единствено му се щеше да сподели този миг със семейството си, но то бе отдавна затрито и всичко бе по нейна вина. Змията щеше да си плати за всичко сторено и заедно с нея щяха да загинат и всички демони бродещи по тази земя и дупката, от която бяха изпълзяли. И той щеше да се увери в това.

- Получи ли се, сине? – баща му се появи пред него неочаквано и Адам веднага му се поклони.

- Да, татко. Направи точно, каквото очаквахме.

Кучката е толкова предвидима. Адам си помисли. Истината бе, че тя падна точно в капанът му; уби ангел. Трима при това. И това бе достатъчен повод да избухне война.

- Време е. Скоро тя и всичката адска сган ще са мъртви. Няма да има кого да ти се противи, татко.