Демонична Луна (18+)

НЕ, НЕ СЪНУВАТЕ ТУК СЪМ СЕКЪНД ДЕЙ ИН А РОЛ АЙ КНОУ АЙ КНОУ ПРИТИ АУЕСОМЕ, РАЙТ?

Е, ПОДНАСЯМ ВИ И ТАЗИ ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА

ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО СПАЙК ИСКА КАФЕ ...И ЕДВАМ СИ ГО СПАСИХ ТАЗИ СУТРИН

*Ерос*

-      К-какво каза току-що? Повтори защото не съм сигурен, че чух правилно. – изправих се от леглото на треперещи крака и се приближих към нея.

-      Ще бъда Луна. – повтори бавно, а очите ми сигурно бяха придобили размерите на НЛО.

-      Ще бъдеш Л-Луна? – заекнах. Тя щеше да бъде Луна! Моята Луна! Обвих ръце около нея и я повдигнах, а тя цялата се скова. - Мамка му, благодаря ти! Нямаш си и на идея колко много значи това за мен.

-      Ъмм, нещо против да ме пуснеш? – прочисти гърло и това подейства като убиец на момента. Пуснах я на земята и направих крачка назад от нея, прочиствайки гърло. Е, това беше неловко. – Но има едно условие?

-      Разбира се, каквото и да е само го назови.

-      Ще бъде еднократно. Правим церемонията и веднъж щом битката приключи аз се прибирам обратно вкъщи.

Чакай, чакай, чакай. Какво? Не. Това нямаше как да стане.

-      Ами, бременността? Искам да бъда до теб да ти помагам. Ами, след това когато...ако имаме дете? Ще пътува постоянно между Земята и Пандемониум ли?

-      Ще се разберем кои дни при кого ще е.

-      Не. – отсякох. Нямаше да позволя детето ми да израсне там. И дума да не ставаше. Нито пък щях да позволя тя да се върне там.

-      Това е всичко, което мога да ти предложа, Ерос. Или това или нищо. Избирай.

-      Смешно е как мислиш, че ще се съглася с това.

-      Казах ти: или това или нищо.

-      Мамка му! – изпсувах и седнах на леглото, прокарвайки ръка през лицето си. Защо трябваше да бъде такава? Идеално добре знаеше, че и двамата се нуждаем от това. Трябваше да стигнем до някакъв консенсус, защото бе кристално ясно, че нито аз нито тя щяхме да отстъпим. – Какво ще кажеш да мислим за това, чак след като заченеш? Ако още от сега мислим само за това се боя, че ще си осуетим късмета. Предлагам за сега просто да насрочим дата за церемонията и да го съобщим на прайда и на вашите.

-      Добре. – накрая просто въздъхна. – Но това не значи, че ще остана и с теб ще играем на семейство.

Наистина мислех, че имаме някакъв напредък в отношенията, но жестоко съм се лъгал. Това не значеше обаче, че щях да се откажа. По дяволите, нямаше! Щях да се боря със зъби и нокти, но тя нямаше да напусне заедно с предполагаемото ни дете. Щях да намеря нещо, което да я задържи тук, да превърне това място в нейн дом, защото мамка му, не знаех как тръгването би се отразило на мен и вълкът ми, на прайдът също. Ами, на детето ни ако имахме такова? Как би могъл вълк да израсне в Пандемониум?

-      И не мога да те убедя по никакъв начин?

-      Не, Ерос. – поклати глава, непоколебимо и аз кимнах бавно, сключвайки пръсти.

-      Ще проверя децата след малко и ще си вървя. Ще се видим утре.

-      Мхм. – измрънках, хапейки вътрешната страна на бузата си, потропвайки нервно с крак. В крайчецът на окото си я видях да излиза от стаята и отново бях сам. . Поради някаква причина тази Лилит, с която бях днес я нямаше и на нейно място бе обратно онази студена кучка. Странно беше, че видях тази Лилит от по-рано и докато беше с децата. Беше странно да я виждам в такава светлина, но беше и хубаво. Обичаше децата и те я обичаха същото. Около тях тя беше съвсем различен човек и беше...нормална...не принудена. Бях видял тази Лилит и преди това, а именно снощи. Нощта, която имахме...уау. Дори и да не се стигна до секс бе повече от прекрасно. Харесваше ми да ѝ доставям удоволствие. Не знам какво ми ставаше, но имах странното желание да го направя отново; да я взема като звярът, който бях и да ѝ покажа на кого принадлежи. Не знам дали бе ефект от връзката ни или аз самият бях отговорен за тези си желания, но мамка му, исках да я направя моя.

Чух вратата на стаята до моята да се хлопва и създалото се течение донесе аромата ѝ до носът ми. Веднъж щом вдишаш от опияняващият аромат на лилии просто бях дотук. Вълкът ми взе контрол над тялото ми аз станах от леглото с ясната цел да стигна до нея преди да си е тръгнала. Намерих я точно пред вратата и щом се обърна и ме видя сбръчка вежди в объркване.

-      Ерос?

Единственият звук, който се изтръгна от мен бе предупредително ръмжене преди да разбия устни в нейните. Беше скована в началото, а само след секунда се опитваше да ме избута от себе си, но аз не спирах. Нямаше да спра за нищо на света. Накрая явно ѝ омръзна да е бори, защото се отпусна в ръцете ми и започна лека-полека да ми отвръща. Добро момиче. Измръмжах доволно и я стиснах за задника и я повдигнах, а тя изстена. Занесох я към стаята си и затворих вратата с крак.

Когато се събудих на другата сутрин хич не се изненадах, когато се намерих сам в леглото. Половината от леглото, която бе окупирала бе студена и това значеше, че отдавна я нямаше, но мамка му, къщата все още ухаеше на нея. Разтърках очи сънено и се прозях. Изкачаках няколко минути мъглата от съня да се вдигне от съзнанието ми и станах, като първо минах през банята за да си измия лицето и зъбите и чак тогава слязох долу и когато слязох...Е, определено не очаквах да заваря това.

-      Добро утро, Алфа! – малчуганите, които открихме вчера изгълчаха щастливо докато тъпчеха устите си с палачинки, а Лилит седеше до тях и пиеше кафе докато разглеждаше нещо на телефонът си. Е, беше се научила бързо.

-      Добро...утро. – промълвих.

-      Добро утро. – Лилит промълви с половин уста. Съзрях каната с кафе и отидох до кухненският бокс. Извадих една керамична чаша и си налях от горещото кафе преди да седна до тях.

-      Закусвате ли вие?

-      Отидох да взема нещо прайд хауса. Има и за теб. – каза все още толкова монотонно.

-      Ти яде ли?

-      Не съм гладна.

Добре, какво по дяволите се случваше с нея и защо се държеше отново така? Дори и след снощи. Е, вярно отново не стигнахме до същинската част, но ѝ дадох цели три оргазма.

Въздъхнах и избрах да не казвам нищо и вместо това придърпах чинията с пържени яйца, наденички, бекон и  картофени хаш браунс. Който бе измислил английската закуска е велик. Взех ножът и вилицата в ръце и си отрязах от айцата, като жълтъкът се разтече.

-      След закуска да го обявим на прайдът? – въпросът ми бе насочен към нея, а тя дори не си и направи труда да ме погледне. Правеше ми впечатление, че изглеждаше по-странна от обикновено. Имаше леки кръгове под очите и беше бледа, изглеждаше и уморена.

-      Добре. – отвърна със същият тон и вече започваше да ме ядосва. Трябваше обаче да си напомням, че около нас имаше деца и за тях нямаше да е добре, ако избухнех тук и сега.

След закуска Лилит и аз взехме децата и излязохме навън. Бях пуснал съобщение през майнд-линка на всички от прайда и когато излязохме по-голямата част от вълците ми бяха на поляната пред къщите, където имаше и подиум..

-      Идете при Дев и Евър докато аз и Алфа свършим, става ли? – Лилит клекна пред децата и те кимнаха.

-      Добре, Луна.

-      Хайде, сладури. – целуна ги по бузите и ги изпрати при бетата ми и Дев, които бяха на няколко метра от нас.

-      Готова ли си?

Единствено кимна в отговор и се изправи. Качихме се на подиума и от тълпата се чуваха разни шепоти с най-различни предположения за днешната среща.

-      Добро утро, вълци.

-      Добро утро, Алфа. – отвърнаха в един глас.

-      Аз и вашата Луна ви събрахме тук днес, за да ви съобщим, че след две седмици на този ден ще се проведе нашата церемония по обвързване. Точно така, прайдът Блекблъд най-накрая ще има своя Луна! – обявих и всички затихнаха. Лилит затаи дъх до мен и можех да усетя неудобството ѝ, което струеше от нея.

-      Ооо, заеби. Не мога да го направя. -  завъртя очи и в следващият момент просто направи пуф и изчезна пред очите на всички. Вълците ми се спогледаха шокирано и нито един от тях не знаеше какво се случва.

-      Алфа, какво в името на Селийн се случва!

-      Какво беше това, Алфа?

-      Какво е тя?

-      Тишина! – извиках използвайки Алфа гласът си. – Ти поеми от тук. – обърнах се към бетата си и изхвърчах преди да каже каквото и да е. Проследих миризмата ѝ до онова езеро, на което всеки път я откривах и този път за моя изненада не беше нито гола нито в демоничната си форма. Просто седеше на брега и се занимаваше с нещо.

-      Ей, какво има? – седнах до нея, а тя дори и не ме погледна беше твърдо решена да преплита цветчета във венче. 

-      Те не ме искат. И с право. Но нямам намерение да бъда на място, на което не съм желана.

-      Изтрай докато не заченеш поне. Дай им време, ще свикнат. Ако това, ще те успокои и към мен в началото бяха студени. Преминали са през много. – въздъхнах и отново се загледах в ръцете ѝ. Гледах с възхищение колко бързо го правеше и с каква лекота и внимание в същото време. Кой би предположил, че някога ще види кралицата на Ада да плете венец от цветя.

В отговор единствено издаде сух смях и прибави още едно синьо малко цветче.

-      От къде се научи да ги правиш?

-      Това бе единственото ми занимание в Едем, знаеш преди да падна и да се превърна в демон. Обичах да прекарвам времето си сред природата, говорех си с животните. Всъщност, те бяха единствената ми компания. Винаги слушаха и не задаваха въпроси. Тогава бях нормална...е, доколкото мога да бъда нормална за дете на Лунната богиня и Луцифер, и двамата от които пълни психопати с мания за величие. Нищо чудно, че и аз самата съм такава. – призна, въздъхвайки и аз се изненадах от честността ѝ понеже не се случваше често. Правеше ми впечатление, че тя не обичаше да говори за миналото си.

-      Е, баща ми беше нарцисист, със садистични наклонностти, част от които и аз самият наследих.

-      Уау!

-      Не сме толкова различни предполагам, а?

-      Поне майка ти не те използва за целите си.

-      Майка ми умря, когато бях на петнадесет. – признах, гледайки в спокойните води на езерото и думите провиснаха във въздуха.

-      Аз, ъм, съжалявам. Не трябваше да казвам това.

-      Не, няма нищо. Беше отдавна. - смотолевих докато ровичках за някое плоско камъче.

-      Но това не намалява болката. Как...как умря?

Най-накрая намерих и го взех в ръка.

-      Баща ми...той я уби. - отговорих и хвърлих камъчето във водата. Да говоря за миналото си никога не е било лесно, но с времето свиквах. Свикнах и с факта, че майка я няма и да не тъжа, защото знаех че тя не искаше това.

-      Мамка му, това е ужасно. Съжалявам.

-      Няма за какво да се извиняваш, Лилит.

Тя просто въздъхна и добави едно последно цветенце преди направи нещо като възел и венецът да придобие кръгла форма. Воден от някакъв инстинкт го взех внимателно от ръцете ѝ и го поставих върху главата ѝ, а тя ме изгледа въпросително. Свих рамене, усмихвайки се глуповато и тя ме изгледа странно преди да свие рамене и тя самата и да се облегне назад с длани зад себе си. Не можех да отделя поглед от нея. Слънцето озаряваше лицето ѝ и очите ѝ, толкова светли че почти биеха на бяло проблясваха на светлината. Скулите ѝ също блестяха, също и върхът на правият ѝ тесен нос. Както и ключиците ѝ.  Богиня. Тя беше истинска богиня. Имаше нещо различно в начинът, по който я виждах сега. Всичко бе различно. Промени се за части от секундата. Топлина се разля в гърдите ми, сърцето ми се качи в гърлото и кълна се нещо изпърха в корема ми.

-      Отива ти. Красива си. – усмихнах се без да свалям очи от нея и ъгълчетата на устните ѝ се повдигнаха едвам забележимо, което веднага привлече погледът ми към тях и прехапах своите. Споменът от сладките ѝ устни върху моите изплува и отново, както винаги бях гладен за тях. Приближих се и за моя изненада тя не се отдръпна, което ме накара да се усмихна още повече. Докоснах устните ѝ и сладкият ѝ вкус веднага атакува рецепторите ми. Погалих лицето ѝ с длан и вложих повече сила в целувката, а тя ми отвърна и дори тя самата пое лицето ми в шепата си и искрите пропълзяха по кожата ми, карайки ме да изръмжа.

-      Виж това, Релион, демон и пале. Не е ли красиво?

-      Е, ти трябва да се ебаваш с мен! – Лилит изпсува щом се обърна и съзря тримата еднакви мъже на няколко метра от нас. Изправих се и скрих Лилит зад себе си или поне се опитах, ръмжейки предупредително. Кодова дума „опитах". Мъжете пред нас бяха все руси, високи и смея да кажа красиви. Излъчваха

- Бих казал, че се радваме да те видим отново, Лилт но всички знаем, че това би било огромна лъжа.

- Взимно е, Небриел. - Лилит изсъска и те се засмяха.

-      Все същата устатница. Нищо чудно, че татко харесваше Ева повече.

-      Нищо чудно, че си само ангел. – Лилит изстреля в отговор, а на мен ми омръзна да съм в невидение.

-      Кои сте вие и какво правите тук! И ви съветвам да говорите, защото не отговарям за действията си. – изръмжах.

-      Не е ли сладко, Небриел? – този най в дясно се обърна до мъжът до него, Небриел или Небитие или какъвто там беше. – Палето пази демонесата си. Вярно казват, че 21 век е векът на чудесата.

Добре, това беше.

Преобразих се частично и се затичах към тях, ръмжейки и те само това чакаха; разпериха крила, а Лилит изпсува под нос.