Глава 24 - Черната Лили
ЗНАМ, ЗНАМ УЖАСНА СЪМ, ИСКАТЕ ДА МЕ УБИЕТЕ И БЛЯ БЛЯ БЛЯ, НО В МОЯ ЗАЩИТА ЩЕ КАЖА, ЧЕ МУЗАТА МИ ПРОСТО РАЗТВОРИ КРИЛЕ И ОТЛЕТЯ ТАКА СЯКАШ Ѝ БЯХ КАЗАЛА, ЧЕ ВЕЧЕ НЕ СЪМ ОТ ЛЕВСКИ. ПО-НЕНОРМАЛНА Е И ОТ ЕЛИЦА СЪВЕСТОВА ТАЗИ МОЯ МУЗА.
Е, КАКТО И ДА Е, ПОДНАСЯМ ВИ И ТАЗИ ГЛАВА, КОЯТО НЕ Е КОЙ ЗНАЕ КАКВО, НО ТОВА Е ЕДНА ОТ ПОСЛЕДНИТЕ СПОКОЙНИ ГЛАВИ
ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО СЕСТРА МИ StanimiraAtanasova ИСКА САМАЕЛ.
*Лилит*
Събудих се чувствайки се странно и мамка му имах чувството, че съм легнала до печка на дървени въглища. Отне ми доста време да осъзная какво се случваше, но това което не очаквах бе да се събудя лежейки по корем и мъжко тяло притиснато до моето. Чакай! Какво? О,не!
- Махни.Се.От.Мен. Или Луцифер ми е свидетел мъртъв си! – изсъсках през стиснати зъби, а той единствено измрънка нещо, примлясна и се притисна още повече в мен, при това дори отри и ерекцията си в задника ми.
- Ерос! Казах ти нещо, пусни ме!
- Поне след снощи си мислех, че ще бъдеш по-мила. – промърмори сънено, но ме пусна и се извъртя по гръб и аз си поех глътка въздух. Най-накрая можех да дишам свободно. Завъртях се с лице към него и той отново примлясна и прокара ръка по гърдите и корема си.
- Пак ли заспиваш?
- Поне се опитвам. – въздъхна.
- Десет часа е.
- И?
- Изпусна тренировката.
- И Алфата има нужда от сън.
- Няма ли да закусваш?
- Имам закуска. – едно лукаво зелено око се отвори и аз сбръчках вежди.
- Нима?
- Мхмммм. – подсмихна се и ръцете му се озоваха на ханша ми. В следващият момент бях повдигната и седях на лицето му и изпищях понеже не очаквах това. – Ооо, дори е топла. Перфектно. – арогантността се лееше от гласа му, но в отговор аз единствено прехапах устни, усмихвайки се и се хванах здраво за леглото щом езикът му побутна клитора ми за първи път. О, човече, можех да свикна с това.
...
Краката ми бяха като желе от умопомрачителният оргазъм, с който ме дари. Не знам какво и как го правеше обаче този мъж, пфф...имаше греховен език и го казвах като човек който имаше огромна база за сравнение.
Отидохме до прайд хауса, която бе полу празна и единствените познати лица, които видях бяха Евър, Девилин и мама Делфин, като дъщеря ми и възрастната дама пиеха кафе, а Евър беше там просто защото не можеше да се отдели от дъщеря ми. Мда, ние жените Морнингстар имахме този ефект.
- Добро утро. – с Ерос поздравихме в един глас и дъщеря ми не можа да прикрие шока си.
- Пропусна тренировката и закуска...вече мисля, че знам защо. – бетата му се изкикоти досущ като момиче след което и Дев.. Добре, тези хора защо искаха да развалят прекрасното настроение сега?
Завъртях очи и се обърнах към мама Делфин.
- Има ли кафе?
- Има, разбира се. Закуска искате ли?
- Какво има?
- Има палачинки, гофрети, канелени ролца, пържени филийки...
- Ще взема ролцата.
- Ерос, ти искаш ли нещо, момчето ми?
- Не, мамо Делфин. Само кафе, ядох вече. – облегна се на плота и се ухили, а аз го изгледах объркано. Кога бе успял да яде без да забележа?
- Иллл. – Дев възкликна, а малоумният приятел на Ерос просто се изхили просташки. Какво в името несвещените змии се случваше?
- Ето, заповядай, миличка. – остави чинията с невероятно ухаещите ролца и чаша димящо кафе пред мен и аз ѝ се усмихнах в знак на благодарност. Какво? Тази жена беше единствената, която не ме е карала да искам да я убия. Взех вилицата и ножа и си отрязах малка хапка и едва не изстенах от удоволстие щом сдъвках. Тази жена правеше магии в кухнята.
- Ето и на теб. – дочух да казва на Ерос, който измрънка нещо в отговор.
- Ти къде отиваш? – вдигнах поглед от храната си и видях възрастната жена да се облича.
- Някой трябва да пазарува в тази къща.
- Сега след закуска с Лили ще те закараме.
- Ъъъ, какво? – попитах, въпреки че прозвуча малко неразбираемо, защото дъвчех през това време.
- Ще закараме мама Делфин до супера, пък и тъкмо можем да използваме времето да си вземеш нещо ново, знам ли да се поглезиш.
Ох, уау.
- Ще ходим до центъра? – Дев вдигна поглед от правоъгълната джаджа, която се бе облещила в лицето ѝ. - Ооо, и аз идвам. Никакъв пазар без мен, кучки.
...
- Не мога да повярвам, че ме подложихте на това. – възкликнах щом аз, мама Делфин и Дев се качихме обратно в колата на Ерос. Или по-скоро танкерът. Toва чудо беше огромно. Прекарах три часа в тъпият мол и каквото там беше и това никога нямаше да им го простя.
- Ооо, моля те. И без това имаше нужда от нови дрехи, и бельо, и козметика. Пък мъжът ти сам ми даде картата си, което значи че е на същото мнение.
- Той не ми е мъж, Девилин.
- Все още. – намигна ми и отпи доста шумно от напитката си. Единствено завъртях очи на казаното от нея и отпуснах глава на облегалката. – Дай му шанс, не мога да повярвам, че го казвам но той действително е добър човек, нищо няма да загубиш ако му дадеш един шанс.
- Дев-
Каквото и да имах да казвам бе прекъснато от отварянето на вратата и Ерос, който се качи на шофьорското място.
- Заповядай. - набута ми един бял плик с отхапана ябълка на него и аз го изгледах странно.
- Какво е това?
- Взех ти телефон. Дев каза, че нямаш.
- Я, гледай ти. – Дев надникна през двете седалки. – Колко свирки му направи?
С Ерос се обърнахме към нея светкавично и тая ни изгледа неловко.
- Боже, Дев! Какви са тези думи, които използваш? - възрастната жена до нея едва не се задави.
- Какво? Беше шега. В днешно време момичетата знаеш ли колко свирки правят, за да получат iPhone? – защити се и аз просто завъртях очи. Можеше ли просто
Прибрахме се обратно и не зная как, но Ерос по някакъв начин успя да ме накара да остана у тях. Всъщност, май знам...взе ми три бутилки Мимоза и на път към тях спря да вземе пица или както там го наричаха.
- Как поддържаш това нещо? – посочих с брадичка към косата му щом излезе от банята и безсрамно плъзнах поглед по голите гърди и корем, който блестяха от мокри капки, които навлажняваха ластика на сивото му долнище. Прехапах устни при спомена на това, което долнището криеше. Какво? Не бях правила секс от онзи път с Азазел.
- Кое? – свъси вежди без да спира да подсушава косата си.
- Косата.
- Дори не е толкова дълга. – захвърли кърпата на отсрещният диван и се присъедини към мен. – Какво гледаш?
- Някакъв филм за мафиот каквото и да значи това и не себеуважаваща се жена, която му позволява на същият този капут да прави с нея каквото си иска. Не разбирам как може да има такива жени. На ръба съм да преместя канала, но Дев каза че имало хубави секс сцени. От кога хората могат да гледат секс изобщо?
Главата му отиде назад и се изсмя гръмко.
- Скъпа, това не е нищо, сексът дори не е истински. Вече има и нещото наречено порно, в което наистина снимат хора правещи секс.
Какво? Наклоних глава настрани. Всъщност...това не беше най-странното нещо, което бях чувала.
- Гледа ли ти се това или да ни намеря нещо друго?
- Смени го много ясно. Не съм в състояние да гледам това без да искам да избия цял град. – възкликнах погнусено и се облегнах назад, а той отново се засмя и взе дистанционното. Щракаше ли щракаше и накрая се спря на това, което каза че било филм на ужасите и се разправяло за обладана кукла. Това вече беше по-добре. Стана да си вземе бира и отново седна до мен, като взе и трите кутии пица от масата. Отвори стъклената бутилка от ръба на масата и капачката издрънча някъде по пода. Поднесе бутилката си към мен за наздравица и аз направих същото. След като се чукнахме той отпи голяма глътка от хмеловият алкохол, а аз си пийнах от коктейла. Щом отвори едната картонена кутия ме лъхна невероятна миризма на домати, сирене, някакъв колбас и тесто и бях приятно изненадана, когато той подаде първото парче на мен.
Кимнах в знак на благодарност и отхапах малко несигурно. Хмм, не беше лошо.
- Харесва ли ти? – попита, поднасяйки друго към устата си и аз кимнах няколко пъти докато отхапвах още веднъж.
Да бъда с Ерос по този начин ме караше да се чувствам нормална и това беше странно. Не знам, просто имаше нещо в начина по който гледахме филм, ядяхме пица и пиехме кой бира, кой коктейли, което ме караше да се чувствам нормална и не знаех дали това ми харесваше или не.
Бяхме преполовили вторият филм, когато очите му побеляха и той просто застина и това означаваше само едно: дотук с времето ни заедно. Въздъхнах и се изправих в седнало положение и поставих филма на пауза.
След някъде около минута очите му възвърнаха обичайният им наситено зелен цвят и той подскочи целият.
- Какво има пак?
- Евър...намерили са две деца на плажа. Едното е ранено. Бързо, трябва да вървим.
Мамка му!
- Чакай, ще ни материализирам право там. Къде на плажа?
- Под скалите.
Кимнах в отговор и се изправих. Хванах го за ръката и затворих очи, представяйки си мястото и само след секунда почувствах полъха и с Ерос бяхме насред плажа при Дев и бетата му. Ерос приближи децата, момче и момиче, които веднага отстъпиха назад от страх, като момчето дори стисна момичето още по-силно.
- Хей, всичко е наред, приятел. Мога да помогна. – сложи и двете си ръце пред него, в знак че няма да ги нарани и отново се опита да ги приближи, но те все още изглеждаха несигурни. Горките хлапета не изглеждаха на повече от четири, но какво в името на Луцифер правеха сами навън толкова късно?
- Остави на мен. – казах на Ерос и коленичих до момиченцето, за да инспектира раната на главата ѝ. Мамка му, хич не изглеждаше добре. Отдръпна се щом понечих да я докосна и побързах да я успокоя.
- Хей, искам да ти помогна. Всичко е наред. Няма да те нараня, обещавам. – уверих с лека усмивка и погледна към момченцето, предполагам нейн брат, който ѝ кимна. Докоснах раната на челото и тя присви очи и изохка съвсем леко, от което гърдите ме стегнаха. – Боли ли?
Единствено кимна в отговор и аз погалих личицето ѝ.
- Шшш, всичко ще е наред. Ще мине. – промълвих и затворих очи. Отново докоснах раната ѝ и позволих на лечителните си сили да се прехвърлят у нея. Раната ѝ се затвори и спомен от нея остана само кръвта. Тя отвори очи и се огледа шокирано подобно на брат си и двата големи вълка.
- Благодаря ви, мис. – момиченцето ме гледаше със сълзи на очи.
- Няма защо, миличка. – усмихнах ѝ се и избърсах сълзичките от красивите и медени очи. – Хайде, сега да ви заведем на топло, а? Сигурно сте премръзнали.
- Хайде, деца, сигурно сте и гладни.
Поех я на ръце и Ерос направи същото с момченцето.
- Как се казвате, сладкиши? – Ерос ги попита докато вървяхме по мокрият пясък.
- Адам, а сестра ми е Арабела. – момченцето отговори с треперещ глас и се заковах на място. Не, това не можеше да е истина.
...
- На какво дължа повикването? – Самаел се появи в стаята ми сякаш от нищото само броени минути след като се опитах да се свържа с него.
- А, сети се. Не са ли те учили, че щом те призоват трябва да се явиш на момента?
- Не всички сме безделници като теб, Лилит. – завъртя очи и седна на леглото ми.. – Сега, моля те, просветли ме защо съм ти нужен след като каза, че не искаш да ме виждаш известно време.
- Нещо се случи.
- Това и сам го знам.
- Намерихме две деца на плажа.
- Човешки?
- Не, бяха кутрета.
- И?
- Едното от тях, момчето...казваше се Адам.
- Е, и? Името е често срещано.
- Имам лошо усещане, Сам...това не е на добре. – поклатих глава и в следващият момент той беше срещу мен.
- Виж. – въздъхна и сложи ръце на раменете ми, разтривайки ме надолу по ръцете. - Не казвам че битката е за подценяване, но се паникьосвай излишно. Сигурен съм, че е просто съвпадение.
Но не беше, бях сигурна в това и никой не можеше да ме убеди в противното.
- Защо не си починеш малко? Всичко това ти дойде в повече. Накарай Шоколадчо да те заведе на някой остров.
- Не бъди расист. – завъртях очи.
- Не съм, просто Шоколадчо му отива. Хайде, лягай си и ще се видим утре. Лека нощ. – и с това изчезна и единственият помен от него бе лекият полъх, който ме лъхна. Въздъхнах и се проснах по гръб на леглото, взирайки се в тавана сякаш бе най-интересното нещо на света и тогава го усетих. Странни вибрации гъделичкаха гърба ми, усещайки се като хиляди мравки, които ме лазеха и едва когато се извъртях забелязах, че екранът на проклетият телефон светеше и всъщност вибрациите идваха от него. Свъсих вежди щом видях името на екрана, но въпреки това вдигнах точно както Дев ме беше учила; плъзгам пръст по единственият в случаят бутон.
- Какво?
- Аз ъм...трябваш ми.
- Кой уби?
- Моля?! – възкликна. – Никого не съм убивал, но тези деца са на път да убият мен. Нямам си и на представа какво да правя с тях, моля те ела. Лилит, моля те, само ти можеш да се справиш с тях. – умоляваше ме.
- Ерос, изморена съм. – излъгах го, а истината бе че всъщност не исках да виждам момчето, защото носеше неговото име.
- Лилит, моля те, уплашени са, не мога да ги накарам да заспят. Повтарят нещо за някакъв си висок тъмен мъж.
- Идвам веднага. – захвърлих телефона на леглото и скочих веднага, материализирайки право у тях. Оставих обонянието ми да ме води и ги намерих в стая съседна до тази на Ерос. Арабела и А-Адам лежаха в голямото легло и както изглеждаха бяха плакали.
- Слава на Селийн! – Ерос изглеждаше отвъд облекчен щом ме видя.
- Луна! – и двамата изплакаха щом ме видяха и аз...почувствах се странно; нещо в гърдите ме стегна отново.
- Ей, какво има? Защо не сте по леглата? Малките деца отдавна вече трябва да спят. – седнах на леглото до тях.
- Той ще дойде пак. – Арабела изхълца.
- Кой ще дойде, слънчице?
- Тъмният мъж. Той уби мама и тати. – брат ѝ изплака също.
Мамка му!
- Шшш, няма нищо, слънчице. Никой няма да дойде докато аз и Ерос сме тук. – поех и двамата в прегръдките си и погледите ни с Ерос се срещнаха. Имаше странно изражение на лицето си, но се усмихваше, а аз...чувствах особена топлина, която се разтла из мен.
- Н-но той-той...- Адам продължаваше да плаче и Ерос въздъхна и дойде при нас. Седна до мен
- Луна е права, Адам. Нищо няма да ви се случи докато ние сме тук. Особено пък с Луна като нашата при вас. Знаеш ли как рита дупета? Дори мен ме е страх от нея.
- Наистина ли? – Арабела се отдръпна колкото да се взре в нас с големите си мокри очи.
- Мхмм. – Ерос потвърди усмихвайки се. – Хайде сега по леглата. Късно е вече.
- Добре. – и двамата отвърнаха в един глас.
С Ерос ги завихме и им пожелахме лека нощ, когато Арабела ме спря.
- Луна, ще ни разкажеш ли приказка?
- Да, Луна, моля те. – брат ѝ закима ентусиазирано, показвайки липсващите си предни зъбки и точно това ме размекна.
- Добре. – въздъхнах.
- Приятно ви. – Ерос побърза да се измъкне и заради това си спечели едно псуване под нос. Страхливец. Легнах до тях и напънах мозъка си за нещо подходящо, което да им разкажа.
- Какво искате да ви разкажа?
- Не знаем. – рижавото момченце сви рамене. – Мама обикновено ни разказваше за трите прасенца.
- Хмм, чували ли сте историята за Черната Лили?
- Не. – поклатиха главици.
- А, искате ли да я чуете? – закимаха ентусиазирано и аз се засмях. Положих глава на ръката си и се загледах в тавана.
- Имало едно време една девойка. Девойка красива и нежна като цвете. Тя се казвала Лили.
- Като теб? – Арабела се взря в мен.
- Не, като мен, миличка. Моето име е Лилит. – обясних и тя и тя кимна в разбиране, като направи и една определена сладка физиономия, която показваше че бе схванала. – Е, да продължавам ли?
- Да, Луна. – и двамата отвърнаха.
- Лили живеела в приказно царство отвъд нашият свят, където властвала майка ѝ.
- Значи тя е принцеса?
- Била е.
- Това е толкова готино! – възкликна и аз се засмях. - Искам някой ден и аз да съм принцеса.
Сладурче.
- Спри да прекъсваш Луна, Бела. – брат ѝ измрънка. – Искам да чуя историята.
- Съжалявам. – промълви.
- Няма нищо, сладурче. – уверих я. – До къде бях стигнала? А, да. Лили живеела в приказно царство отвъд нашият свят, където властвала майка ѝ. Живяла там докато майка ѝ не я омъжила за принц от друго царство. Лили обаче не искала, защото още от малка обичала свободата си. Сватбата се състояла така или иначе и колкото и новият ѝ съпруг да изглеждал мил и добър той бил далеч от това. Той бил лош и подмолен.
- Наранил ли е Лили? – за моя изненада този път ме прекъсна Адам.
- Да. – отвърнах треперещ глас. Мамка му, какво си мислех като тръгнах да им разказвам тази история?
- Но това...не разбирам. Аз никога не бих наранил жена. Това е все едно да нараня Бела... - собственият му глас потрепери заедно с долната му устна, но казаното от него ме накара да се усмихна съвсем леко. Беше хубаво да знам, че не всички с това име са като него.
- Всичко е наред, сладурче. Това е просто история. – погалих огнените му къдрици.
- Какво се е случило с Лили? – Арабела попита.
Превърна се в това, което е днес ми беше на езика, но това така и не беше изречено.
- Ами, живяла с него няколко години докато накрая не издържала и не избягала. Трима от рицарите му я хванали и я върнали обратно. Съпругът ѝ решил да ѝ даде втори шанс, но тя отказала и отново избягала. Тогава той я проклел никога да не може да има деца и озлобена и наранена тя избягала отново. Загубила всичко и с годините омразата и болката се натрупвали в нея. Единственото нещо, което искала било деца, но тъгата я накарала да взема лоши решения и тя се превърнала в злодей много скоро. Хората я наричали Черната Лили.
- Луна, тя истинска ли е?
- Не, скъпи. Това е просто приказка. – уверих го.
- И значи тя няма да дойде за нас?
- Не. Дори и да беше истинска тя никога не би наранила дете, защото тя самата иска да има.
- Луна, тъжно ми е за Лили. Дали в крайна сметка е получила това, което иска?
- Не знам, миличка. Не се казва в историята.
- Искам и аз някой ден да бъда майка. Ще бъда най-добрата майка на света и няма да дам на никой да нарани децата ми. Ако се опита вече ще бъда голяма и ще мога да се трансформирам и ще го сплаша.
- Тогава ти го пожелавам от сърце. Сигурна съм, че ще бъдеш страхотна майка. Сега заспивайте и двамата. Късно е вече. – и двамата едвам си държаха очите отворени, но защо толкова упорстваха така и не разбирах.
- Мислиш, че ще бъда страхотна майка? – очите на Бела се разшириха комично.
- Разбира се, миличка. Най-страхотната. – усмихнах ѝ се.
Но това няма да се случи, ако не заемеш позицията си, умницо... един глас нашепна и това ме накара да спра и да се замисля. Но беше прав. Време беше да спра да бъда егоистка. Спомените от снощи се върнаха и най-вече за това, на което станах свидетел. Знаех болката на онази жена, на всички жени, които не можеха да заченат в тази глутница. Ами, това дете? Искаше да бъда майка, нямаше търпение за това, но не знаеше че ако останеше в този прайд това щастие едва ли щеше да я настигне.
- Луна, всичко наред ли е? – Адам попита, обезпокоен и аз набързо се окопитих.
- Да, да, разбира се. Хайде, сега заспивайте. След половин час ще дойда да ви проверя.
- Лека нощ, Луна. – прозяха се едновременно и това ме накара да се усмихна.
- Лека нощ, милички. Ще сънувате приказни неща, нито един кошмар няма да ви навести – целунах ги по челата, шептейки орисията си и станах от леглото. Оставих им нощните лампи светнати и излязох тихо от стаята. Намерих Ерос в стаята му и той веднага стрелна поглед към мен.
- Заспаха ли?
- Да. – въздъхнах.
- Какво има? Изглеждаш разтреперана.
Добре, без повече протаквания.
- Приемам. – изтрелях.
- Какво?! – свъси вежди.
- Приемам. Ще бъда Луна на този прайд.