Поезия

Нищо си нямаме вече.
Няма ни го  дървото, под което се виждахме.
Което слушаше засраменият ни смях.
Което беше свидетел на кратките ни срещи.

Но пък сега...
За наше успокоение
имаме остановка, благодарение на която, все така се разминаваме.
Имаме си и цветни спомени,
които може би ни карат поне да се усмихнем, на фона на забързаното ни и еднообразно ежедневие.
Но пък, някак вече май ние сами си се нямаме.

И все пак,  не е като нищо нямане!

Имаме си нещо някак платонично.
Наше и по своему лично.
Пространство и ново разположение изградено върху основите на близкото ни минало.
Платно, на което да отбележим важните един за друг неща.

И по него да вървим - напред и нагоре!

Заедно! - добавям аз.

22.05.2026г.