7.
През целия ден докато бяха на лекции Чан Ми се опитваше да избягва съквартиранта си, който доста упорито я наблюдаваше. Нана бе разкъсан между двамата си приятели, които отказваха да седят на една маса в стола, да са един до друг на лекции и въобще да се намират на по-малко от 2 метра един от друг. Накрая се отказа и реши, че ще е по-добре да обикаля сам из сградата, отколкото да тича от единия до другия дразнител.
Професора извести, че лекцията е приключила и пожела лек ден на всички. Чан Ми прибра всичко в чантата си и излезе от стаята, при което се сблъска с друг човек.
- Много се извинявам. – каза тя без да го погледне.
- Много съм обиден.
- Моля? Вие не внимавате къде ходите. – ядоса се и вдигна глава, за да срещне веселия поглед на мъжа пред себе си. – Вие сте отговорника на групата.
- Точно така. – кимна одобрително Джони. – Също така съм и момчето, което помоли за снимка в парка, но явно очилата и книгите в ръцете ми пречат да ме разпознаеш.
- Наистина ли? – направи крачка назад, за да го огледа по-добре и да прецени дали това, което казва той, е самата истина. – Съжалявам за случката в парка.
- Аз съжалявам. Не исках да ядосвам гаджето ти.
- Той не ми е гадже. – изсмя се Чан Ми, когато усети мъжка ръка върху рамото си.
- За сега. – самодоволна физиономия красеше лицето на Ронджун. – Ще се видим в общежитието.
- Той говори глупости. – усмихна се неловко тя и махна ръката му от себе си.
- Хормоните му бушуват. – отбеляза Джони и намести очилата си. – Свободна ли си? Днес не съм обядвал, а не обичам да го правя сам.
- Ако обяда е от вас съм съгласна.
- Разбира се. Но при едно условие. – асистента се обърна към нея и срещна въпросителния й поглед. – Нека си говорим на „ти".
- Дадено, Джони. – Чан Ми намести по-удобно чантата си и тръгна първа.
Лекциите на Со Йон свършиха и с Джено решиха, че е най-добре да се приберат в общежитието. По пътя той не спираше да задава въпроси като твърдеше, че го прави с цел, за да я опознае. Наивността й се отключи и тя разказваше ентусиазирано за всякакви случки, включително и за това как е решила да стане учител по рисуване.
- Мисля, че ще си страхотен учител. – Джено преметна ръката си през раменете й.
- Ти също. – разтопи се вътрешно тя, но събра сили да се усмихне топло.
- Какво мислиш за целувките на първа среща? – изведнъж смени темата, докато чакаха асансьора.
- Радвам се, че са оправили асансьора. – изстреля Со Йон като отметна чупливата си коса назад, като се опитваше да избегне внезапния му въпрос.
- Сладка си, когато се правиш на приятно разсеяна. – Джено посегна и прибра кичур коса зад ухото й.
- Мисля, че са сладки. – устните й се разтеглиха в широка усмивка.
- Тогава ще изчакам да излезем на среща, за да те целуна.
- Хора, спешно трябва да ви кажа нещо! – чуха се виковете на приближаващия Джемин, хванал за ръка Ронджун и Чан Ми, които едва смогнаха да бягат с неговото темпо.
- Какво има? – заинтересува се Джено
- Ами трябва да влезем в асансьора, за да ви кажа. – Нана избута първо Со Йон вътре, след което се натъпка заедно с Ронджун и Чан Ми. – Джено, съжалявам, но тук пише, че асансьора е само за четирима души. Ще ти кажа като се прибера. – затвори вратата с доволна усмивка и натисна копчето за десетия етаж.
- Явно отиваме в нашата стая. – досети се Чан Ми и скръсти ръце. Четиримата бяха притиснати един в друг като в консервена кутийка. Со Йон едва дишаше в ъгъла заради Нана.
- Ще мръднеш ли, откачен човеко?! – извика тя, като го потупа ядосано по рамото.
- Разбира се. – той се обърна с лице към нея и се наведе, за да е на нивото на очите й. – Отблизо си още по-красива.
- Престани. – тя се обърна настрани, за да не го вижда. – Какво толкова ще казваш?
- Ъм...хора? – Ронджун най-накрая проговори с притеснен тон. – Мисля, че асансьора заседна.
- Само това ни трябваше. – въздъхна отчаяно Со Йон. – Сега какво?
- Ще се обадим на посочения номер. – успокои ги Чан Ми и извади телефона си.
- На асансьора пише, че е само за трима души, глупако. – Ронджун избута нервно приятеля си. – Още ли не разпознаваш цифрите?
- Явно не съм разбрал правилно. – почеса се зад тила Нана и се усмихна невинно.
- Казаха, че ще отнеме около 30 минути, за да оправят асансьора. – уведоми Чан Ми след като приключи разговора с техниците. – Браво на теб, Джемин.
- Значи ще си постоим тук известно време, което не е чак толкова зле. – опита се да разведри ситуацията, в която той ги забърка. – Ще се сближим.
- Даже прекалено, ако питаш мен. – недоволстваше Со Йон докато шаваше в малкото пространство, с което разполагаше.
- На твое място не бих правил така. – предупреди я Нана като хвана китките й.
- Какво щеше да ни казваш?
- Ами исках да ви кажа, че асансьора е оправен. – идиотска усмивка се залепи на лицето му, която контрастираше на нервните изражения на останалите в асансьора-консерва.
- Нали знаеш, че като излезем ще те пребия? – закани се Ронджун. – Сигурно престоя ни тук е абсолютно мъчение за розичката, като имаме предвид, че цял ден се опитва да ме отбягва.
- Со Йон, струва ли ми се или някой говори?
- Прекаляваш. – намуси се той заради реакцията й.
- Стига, хора. Поне сме заедно и можем наистина да се опознаем. – настоя отново Нана.
- Сега можеше да се опознавам с момчето, което се опитваше да ме покани на среща.
- Предпочитам да се опознаваш с мен. – вирна гордо глава Джемин. – По-добър съм от него.
- Едва ли. – изсъска през зъби Со Йон и в същия момент асансьора тръгна.
- Истинско чудо. – зарадва се Чан Ми, която всеки момент щеше да се разтопи заради горещия дъх и невероятен парфюм на Ронджун.
***
Съжалявам, че вчера нямаше нова глава. Не зная какъв празник да ви честитя, затова просто ще ви пожелая да сте много щастливи и винаги усмихнати! Починете си добре през уикенда~ ♥