4.
След изтощителния следобед в парка, всички се прибраха изморени, но все пак доволни. Чан Ми и Ронджун продължиха да се катерят до последния етаж докато се караха, а Нана реши да изпрати Со Йон до стаята й отново.
- Не беше нужно да го правиш. – усмихна се мило и прибра кичур от тъмната си коса зад ухото.
- Приятно ми е да съм покрай теб. – отговори със същата усмивка Нана. – Ще се видим ли утре?
- По-вероятно е да се видиш с Чан Ми и Ронджун, понеже сте в една специалност.
- Това не значи, че след лекции не мога да мина да те видя. – той хвана ръцете й и в същото време вратата се отвори и се показа съквартирантката на Со Йон.
- Чух шум и реших да проверя какво става. – уведоми ги тя и изпи с поглед красивото момче пред нея. – Здравей.
- Здрасти. – Джемин вкара ослепителната си усмивка в действие, което искрено подразни Со Йон.
- Напротив. – тя дръпна ръцете си от неговите и го погледна строго. – Точно това значи. – влезе в стаята си без да му каже нищо повече, последвана от съквартирантката си.
- Съжалявам. Не исках да изглежда така, сякаш флиртувам с гаджето ти.
- Той не ми е гадже. – думите на съквартирантката й я жегнаха.
- Тогава защо се държахте за ръце?
- Защото е нагъл флиртаджия.
- Значи мога да се пробвам? Щом не ти е гадже. – каза обнаджедено тя.
- Разбира се. – Со Йон влезе в банята и затвори ядно вратата след себе си.
Досадния звук от алармата на Чан Ми се разснесе из стаята и тя направи няколко неуспешни опита да я изключи само с опипване, понеже нямаше сили да завърти тялото си. Усети чужда ръка върху своята и веднага подскочи.
- Ако и утре е така ще спя в банята. – подразнен от суматохата и полузаспал, Ронджун помогна за изключването на алармата, прекара пръсти през косата си и се запъти към банята.
- Мамка му, кой нормален човек е толкова привлекателен сутрин? – зачуди се Чан Ми тихичко на глас.
- Каза ли нещо? – подаде се съквартиранта й от банята.
- Не, съвсем нищо. – отново подскочи, когато чу гласа му, след което започна да си избира дрехи за първия ден в университета.
След краткия престой на Ронджун в банята бе време Чан Ми да си присвои тази територия за следващите няколко минути. Когато се увери, че е извършила всички стъпки от сутрешната си рутина, се върна доволна в стаята. Ронджун покри косата си с черна шапка и грабна раницата си.
- Няма ли да отидем заедно? – изненадано попита Чан Ми, усетила, че той е готов да излиза.
- Не, разбира се. – отряза я набързо. – Ако колегите разберат, че живея с жена ще ме побъркат от подигравки.
- Не е нужно да разбират, че живеем заедно.
- Но ще разберат. По-добре е така. – Ронджун затвори вратата на стаята.
- Глупак! – в яда си Чан Ми метна по вратата обувка, като си представяше, че удря с нея Ронджун по чувствително място. Да, това заслужава.
Когато приключи с приготовленията си, Чан Ми взе всичко необходимо, заключи стаята си и слезе пред входа, за да чака Со Йон. Когато и тя се появи двете сякаш прочетоха мислите си.
- Всички мъже са идиоти! – извикаха заедно в един глас.
- Следващия път, когато започна да се влюбвам в момче, с което съм се запознала преди два дни, ми удари силен шамар. – ядосано помоли Со Йон.
- Влюбила си се в Нана?
- Не. – инстинктивно изстреля тя. – Но щях.
- Не можеш да ме излъжеш. – тя прегърна клетата си приятелка, която скоро щеше да падне в дълбоката дупка, наречена любов.
- Ти пък сякаш не си падаш по Ронджун. Не може да живееш с момче, да го гледаш как излиза от банята, как се преоблича, как...
- Замълчи. – Чан Ми запуши устата на досадната си приятелка и затвори очи, опитвайки се да изгони всички представи за полуголия й съквартирант.
- И да не се влюбиш. – продължи тя, след като приятелката й даде тази възможност.
- Вярно, че е адски красив, но никога няма да се влюбя в този досаден арогантен надут пуяк.
- Никога не казвай никога. – Со Йон размаха пръст пред лицето й, след което я хвана за ръка и тръгнаха към университета.
Когато пристигнаха в двора на университета, двете се гушнаха за довиждане и всяка отиде при своите колеги. Чан Ми се оглеждаше за някой от своите колеги, които бе виждала само на снимка. Една от фигурите, стоящи по пейките, й се стори позната и реши да се приближи. Седна до него и изчака той да проговори пръв.
- Здравей, Чан Ми. – каза лениво Нана, забил поглед в земята.
- Поне ти не се правиш, че не ме познаваш.
- Мхм. – нещо, наподобяващо дума едва излезе от устата му.
- Какво ти е? Изглеждаш зле.
- Благодаря за комплимента. – отвърна саркастично той. – Нищо ми няма.
- Да, а аз съм Дженифър Лопез. – тя отвърна на огъня с огън, след което продължи. – Ако нещо те тормози, може да ми споделиш. Ще опитам да помогна.
- Защо? Ти дори не ме познаваш. – тъмните му очи я погледнаха изпод русата му коса.
- Знам името ти и съм имала удоволствието да разговарям с теб. За сега това ми е достатъчно, за да твърдя, че искам да ти помогна.
- Държах се ужасно с... – изповедта на Джемин бе прекъсната от гласа на високо момче до тях.
- Колеги от специалност графичен дизайн, приятно ми е да се запознаем. Казвам се Джони и ще отговарям за вас през първата година от вашето обучение. Може да се обръщате към мен ако имате въпроси или нужда от помощ. Главен асистент съм тук, така че често ще се засичаме из коридорите на тази сграда. – усмихна се топло и се стремеше да изглежда дипломатично. – Предлагам да отидем в семинарната зала, където ще раздам студентските ви книжки. После може да отидем да изпием по едно кафе и да се опознаем.
- Видях ангел. – Чан Ми едва свали погледа си от привлекателния асистент.
- Чак пък. – Джемин я върна на земята като я побутна лекичко. – Ронджун каза, че си в нашата специалност, което значи, че може да движим заедно.
- Ако под „заедно" имаш предвид мен и теб съм абсолютно съгласна.
- Че какво му е на Ронджун?
- По-скоро какво ми е на мен.
- Какво имаш предвид? – заинтересува се Нана докато отиваха към семинарната зала.
- Сутринта не искаше да дойдем заедно.
- Явно нещо се случва и с двама ни. Ще ти разкажа после. – двамата седнаха един до друг на катедрата. Чан Ми огледа залата и засече погледа си с този на Ронджун. Лека усмивка се появи на лицето му, а тя просто отмести погледа си към асистента, който чакаше всички да се настанят, за да започне работата си.
Со Йон тичаше към залата, в която трябваше да се срещнат с отоговорника си и да получат студентските си книжки. Като типичен първокурсник тя обърка залите и трябваше да тича от едното крило на сградата чак до другото. Влезе запъхтяна в залата, поклони се в знак на извинение и след като получи разрешение да седне започна да се оглежда за място.
- Свободно ли е?
- Разбира се. – тъмнокосо момче с усмивка отмести чантата си и тя се настани до него.
- Много ли ще говори?
- Надявам се, че не. – двамата се закикотиха тихо и той подаде ръката си. – Приятно ми е. Аз съм Джено.
- На мен също ми е приятно. – тя потъна в дълбоките му очи, докато все още държеше ръката му, и отне време да осъзнае, че трябва да каже и своето име. – Аз съм Со Йон.
- Отговорника каза, че днес няма да имаме лекции.
- Супер. И без това не бях готова психически да започнем от днес.
- Другите предложиха да отидем в мола. Идваш ли? – погледна я с надежда той.
- Разбира се. – тя му отвърна с усмивка, след което се съсредоточиха в речта на отговорника.
***
Как минава понеделника ви? Приятна седмица на всички~