1.
В живота на всеки човек има етапи, които са от изключителна важност за по-нататъшното развитие на нещата. Един от тези етапи е завършването на гимназия, което за Чан Ми и Со Йон бе автоматично последвано от приемането им в университет. След прекрасното им последно лято като тинейджъри им предстоеше съвсем ново начало, за което те бяха много развълнувани, но и притеснени за неизвестните неща, които ги очакват.
Първата стъпка от предстоящото приключение, наречено студентски живот, бе да се нанесат в общежитието, където щяха да прекарат следващите няколко години от живота си. Двете вървяха с бърза крачка към сградата, влачейки тежкия си багаж, в който Со Йон от време на време се спъваше.
- Мами, ако не спреш да се спъваш в собствения си багаж или той, или ти няма да стигнете цели до стаята ти. – отбеляза Чан Ми с усмивка.
- Моята поне не е на последния етаж. – заяде се тя и с облекчение стовари раницата си пред входа на сградата. – Притеснена съм. Ами ако съквартирантката ми е наркоман?
- Съжалявам, че не сме в една стая. Щеше да е по-добре, отколкото да деля стаята с откачалка.
- Дори не си видяла съквартирантката си. Може пък да е мила, а дори може да се окажеш сама. – вдигна ръце Со Йон, след което грабна багажа си за пореден път и въздъхна тежко. – Да го направим. Ще ми липсваш.
- Делят ни само два етажа, не преигравай. – Чан Ми също взе багажа си и влязоха обнадеждени в сградата.
След като успешно се качиха до осмия етаж, на който се намираше стаята на Со Йон, момичетата си помахаха за довиждане.
- Да ми се обадиш като си видиш стаята! – извика Чан Ми, докато мъкнеше с последни сили багажа си до десетия етаж. Застана пред вратата с номер, отговарящ от този на ключа й и с облекчение опита да отключи, но вратата вече беше отключена.
- Чудесно, откачалката вече е тук. – завъртя очи с досада, пое дълбоко въздух и отвори вратата.
- Изплаши ме! – извика момчето в стаята, което седеше върху касетки пълни с храна и други глупости.
- Отворих вратата съвсем спокойно. От какво по дяволите се изплаши? – погледна го подозрително Чан Ми. – Какво правиш в стаята ми?
- Това е моята стая. – изправи се момчето и скръсти ръце пред гърдите си.
- Може ли да видя ключа ти? – попита съвсем спокойно тя, въпреки че вътрешно искаше да се развика на нахалника, колкото и красив да бе той.
- Момент да го намеря. – момчето започна да размества касетките в неуспешни опити да открие ключа си, при което рязко се изправи и удари длан в челото си. – На вратата е.
- Браво, Айнщайн. – Чан Ми се върна до вратата, за да провери номера от неговия ключ и с изненада установи, че този от нейния е абсолютно същия. – Това няма как да се случи.
- Съквартиранти ли сме? – попита объркано момчето.
- За съжаление да. Отивам при охраната.
- Идвам с теб.
- Защо? – ядосано попита тя. – Стой си върху касетките.
- Аз също съм замесен, заядливке. Дори не ти знам името. Що за невъзпитана жена? – възмутено завъртя глава момчето и излезе от стаята.
- Ще го убия. Мизерник. – Чан Ми затвори вратата на стаята им и побърза да го настигне.
- Та как ти е името? Или няма да го кажеш на съквартиранта си.
- После аз съм се заяждала. – тя го удари леко по рамото и реши, че наистина е добре поне да знае името му. – Твоето как е?
- Ронджун, приятно ми е. Сега след като знаеш името на потенциалния си убиец той ще научи ли твоето?
- Казвам се Чан Ми, досадник такъв.
- Страхотно, ще си имам розичка в стаята. – запляска с ръце от радост. – Не искам да те притеснявам, розичке, но телефона ти звъни от 5 минути, а ти не вдигаш. Толкова ли си пленена от красотата ми?
- Че и самовлюбен. – подразни се тя и побърза да вдигне, като се отдалечи значително от Ронджун. – Няма да повярваш какво се случва с откачалката от моята стая.
- Готина ли е? Ще се разбирате ли? – веселия и обнадежден глас на Сойон се чу от другата линия.
- Момче е! – почти извика Чан Ми.
- МОЛЯ?! Как така?
- Не знам. Сега отиваме да проверим да не би да е станало объркване.
- О, значи си с него? Хубав ли е? Ще се взимате ли? – Со Йон изреди въпросите на един дъх развълнувано.
- Ще се чуем после. – побърза да я отреже и се върна при Ронджун.
- Разказа ли на приятелката си за красавеца, с когото ще живееш? – устните му се разтеглиха в широка самодоволна усмивка.
- Не. Разказах й за самовлюбения досадник, с когото ще се налага да вървя още няколко минути. – тя забърза крачката си, но момчето я настигна съвсем спокойно.
- Отиваме на едно и също място, розичке. Няма смисъл да бягаш. – Ронждун почука на вратата на охраната и прибра ръцете си в джобовете на черните си дънки. – Дано има някой.
- Да? – едър мъж се подаде зад вратата и огледа посетителите си от глава до пети. – Съжалявам, деца. Дори да сте влюбена двойка не мога да ви сложа в една стая. Против правилата е.
- Опасявам се, че имаме обратния проблем. – Ронджун едва скри доволната си усмивка. – Сложили са ни в една стая.
- Можете ли да проверите защо е така? – Чан Ми затропа нервно с крак в очакване на отговор.
- Влезте. – мъжът отвори широко вратата и ги покани да влязат. – Явно хората, които се занимават с това, са знаели, че ще дойдете. Дадоха ми специално писмо за вас двамата. Получило се е така, защото всички останали стаи са заети. Така ще е временно, докато измислят решение на проблема.
- Значи ще трябва все пак да живея с него? – Чан Ми погледна момчето до себе си, което през цялото време се усмихваше доволен от случващото се.
- Ще го преживеем. – Ронджун хвана ръката й и я издърпа навън. – Благодарим за информацията! Лека работа.
- Какво си мислиш, че правиш? – извика тя, докато се опитваше да се отърве от силния му захват.
- Разбрахме каквото трябваше. Ако бяхме останали щеше да ни изнесе лекция как трябва да се пазим по време на секс. – засмя се шумно и пусна ръката на съквартирантката си.
- Ужасен си. – възмути се тя. – Не бих го направила с теб. – дори тя самата не повярва на думите, които току-що изрече. Съквартиранта й се оказа един от най-красивите мъже, които бе срещала, но никога не би го признала пред него. Или поне за сега.
- Щом казваш. – той вдигна рамене. – Отиди и кажи на приятелката си да дойде в нашата стая. Ще ни е нужна помощ за всичкия този багаж.
- Що за мъж? Ще иска помощ от две момичета, за да оправи собствения си багаж?
- Ако остане време ще оправим и твоя. – Ронджун помаха на момичето и се запъти към стаята.
- Не знам как ще издържа. – тя се хвана за главата, след което побърза да се обади на Со Йон.
- Целунахте ли се вече? – изстреля бързо тя.
- Планирам първо да убия теб и после него. – закани се Чанми докато изкачваше стълбите заради неработещия асансьор. – Трябва ми помощта ти.
- Веднага. Искам да видя този досадник.
- Ще те чакам на стълбите на твоя етаж.
Ронджун лежеше върху леглото си и не можеше да повярва на това, което му се случва. Усмихваше се широко и всевъзможни сценарии за съжителството с прекрасното момиче се въртяха в главата му.
- Какво ти се е случило, че се усмихваш като идиот? – в стаята влезе високо русокосо момче.
- Ще живея с момиче. – скочи от леглото си Ронджун и заподскача. – Представяш ли си, Нана?
- Сериозно ли? – приятеля му беше шокиран от новината, но също толкова развълнуван. – Хубава ли е? Ще се взимате ли?
- Джемин! – засмя се силно той. – Извиках те, за да ми помогнеш с багажа, а не да разпитваш за прекрасното момиче, с което ще живея.
- Значи е хубава. – усмихна се доволно Джемин, когато вниманието му бе привлечено от отварящата се врата, през която влязоха две момичета.
- Брей, че красавци. – възхити се Со Йон.
- Приятно ми е, викай ми Нана. – русокоското побърза да се запознае с нея.
- Странно име. – погледна подозрително тя.
- Чудесно. Още един досадник. – отбеляза Чан Ми и легна на леглото, което Ронджун вече си бе присвоил без нейно знание.
- Благодаря, че дойде да помогнеш. Аз съм Ронджун. – той подаде ръката си към Со Йон, която го анализираше с поглед, сякаш за да прецени колко добър е той за приятелката й.
- Значи ти си й съквартирант. Жалко. – зацъка с език тя. – Ако беше русокоското със странното име щях да съм често тук.
- Името му е Джемин, но го наричам Нана. – отбеляза той.
- Видя ли, мами? Казах ти, че е досаден.
- Мами?! – двете момчета извикаха в един глас. – Не изглеждаш като майка.
- Защото не съм. – Со Йон искрено се забавляваше на реакцията им.
- Наричам я така, защото се грижи за мен като майка. – обясни Чан Ми и стана от леглото. – След като всички се запознахме може ли да разопаковаме багаж понеже отнемаме от времето на приятелката ми заради глупостите на Ронджун.
- Няма проблем. Аз оправих моя багаж, а съквартирантката ми щяла да се нанесе утре. – успокои ги Со Йон.
- Супер. Значи тази вечер ще спя при теб. – флиртаджията у Нана се обади.
- Мечтай си, красавецо. – Со Йон го избута и се захвана с багажа на приятелката си.
- Очаква ни страшна забава. – каза саркастично Чан Ми.
***
Очаквам мненията ви с нетърпение. ♥