Картината
Знаех,че ако картината беше постоянно пред очите на Амброуз евентуално ще се усети,че е дело на Алек.Затова и я махнах от къщата.Реших да я сложа в офиса си в библиотеката поради две причини.Първо защото там беше първата изложба на Алек и второ,защото с малко по-задълбочен поглед си личеше зелената площ на шатото,залязващото слънце и моето аз обърнато с гръб как гледа залеза.
Той ми беше намекнал,че ще нарисува онзи момент,но аз не му повярвах.Но ето,че това беше последното нещо,което е направил преди смъртта си.Не можех да не се разплача.Беше истински шедьовър и ме докосна повече от всяка изказана дума и от всяка целувка или ласка.Картината беше красива с майсторски похвати,изрисувана с различни по дебелина четки,с преливащи червенооражнави цветове,косата ми беше дълга и тъмна като водопад от къдрици.Рамката на картината беше старовремска и изглеждаше като скъпа,запазена антика.Приех това като подарък за довиждане.Закачих я и си отдъхнах.
Тази картина беше доказателство (от малкото останали) за таланта на Алек.След като беше направил изложбата си на която продаде всичките си картини и след като нарисува тази и ми я остави той всъщност довърши комплекта от неговите творения.Повече негови картини нямаше да има и това оставяше тези малко на брой останали истински шедьоври.Бях поласкана ,че притежавам такава красота.
Моята смърт ще стане корабокрушение. Когато загива голям кораб, всичко, което се намира около него, бива завлечено като във фуния.
Пабло Пикасо
Натъкнах се на този цитат от Пабло Пикасо малко след като закачих картината на Алек.Почувствах същият прилив на болка и загуба който изпитах на погребението.Смъртта му, наистина се беше отразило на всички ни като корабокрушение и наистина успя да ни завлече в една вихрушка,фурия или както искате го наричайте, от дни които се сливат и от които остава само болка и разруха,един далечен спомен за подобие на древногръцки бог,който се разхождаше измежду нас простосмъртните.
Цял ден не можех да откъсна поглед от нея.Питах се защо не беше отишъл сам да я пусне в пощата? Защо трябваше да праща Сиера? Не,че желаех смъртта й...просто исках някакси и двамата да бяха останали живи.Да се вайкат за изгубената къща,но да успеят да се измъкнат живи и здрави.Той да продължи с изкуството си,а тя с моделството си.Щеше да бъде толкова лесно.
Доста често се улавях да правя тези алтернативни сценарии.Как той остава жив,как се оказва ,че с Ария ще родим полубратя или полусестри,как се налага той да направи важен избор и как се налага да натовари Сиера с непосилната задача да вижда неговите деца как тичат наоколо.Мислех си,че ще е направо смехотворно-Алек да стои скръстен да гледа децата и да си каже: Е,какво пък!Не са ли очарователни? ,а после да отиде и да ги обсипе с целувки.Можех да правя това по цял ден.Да си мисля за него и за това какво можеше да се случи.После поглеждах картината и всичко в мен умираше.
Всичките сценарии се изпаряваха от ума ми и оставаше една каша от носталгични спомени,които се размиваха и се оказвах отново в настоящето където Алек липсваше ,а в сърцето ми бе останала зейнала дупка.
На вратата ми се почука.
-Да?
-Хей,Кати мога ли да вляза? -попита Вайлет провряла глава през вратата.
-Разбира се.Какво има?
Тя затвори вратата зад себе си.
-Исках да те питам как си? Готова ли си за утре и какво си решила да обличаш?
-Хващаш ме неподгтовена.Не съм решила още какво ще обличам -и изобщо не ми беше до това,но не й го казах,тъй като виждах колко се старае да ме накара да мисля за нещо различно от смъртта на Алек.
-Разбирам.А,може ли да ти дам съвет? Ще е добре да си поговорим за типично женските неща като дрехи и грим,не мислиш ли?
Аз се засмях.
-Добре тогава.Какво ще ми предложиш?
-Защо не сложиш карамелената рокля без презрамки?
-Какво ? Луда ли си? Твърдо не, тази рокля е ужасяващо грозна.
Беше ред на Вайлет да се засмее.
-Добре де имаш право.Може би онази бялата?
Сърцето ми се сви.Бялата...любимият цвят на Алек.
-Какво има? -попита Вайлет.
-Нищо.Това е добра идея.Бялата рокля е красива.
-И като си вдигнеш косата,да покажеш тази лебедова шия! Ще бъде невероятно.
-Правилно.
Настана неловко мълчание.
-Е,добре тогава.Ще те оставям.Виждам,че не ти е до приказки.
Аз кимнах и Вайлет тръгна да излиза,но преди да прекрачи прага се обърна :
-Знам,че ти е тежко.Не мога да се направя,че разбирам през какво преминаваш,но съчувствам на болката ти и се опитвам да правя всичко по силите си да съм ти от полза.Ти си ми много близка и просто се надявам да успея да те върна към нормалното всекидневние.
-Аз също се надявам.Ще отнеме време,но вярвам,че ще става по-леко.
-Точно така- тя се усмихна криво -между другото красива картина.Харесва ми ,че си решила да добавиш цвят в този офис.Със сигурност привлича погледа с тези червени цветове.Първоначално помислих,че си ти.
Засмя се нервно тя.
Аз се обърнах да погледна още веднъж картината.
-Наистина е невероятна.Но не..не съм аз.
И това си беше истината.Аз вече не бях жената на картината.Той успя да улови една част от мен,която съществуваше тогава.А сега беше умряла заедно с него.
"Red sky at night, sailor's delight. Red sky in morning, sailor's warning"